Влакът на разширяването спира в Бърдо

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV Media network.

Председателят на Европейския съвет Шарл Мишел (вдясно) върви с хърватския премиер Андрей Пленкович и председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен след неформална среща на върха между ЕС и лидерите на страните от Западните Балкани (Албания, Босна и Херцеговина, Косово, Черна гора, Северна Македония и Сърбия) в Брюксел на 16 февруари 2020 г. [EPA-EFE/OLIVIER HOSLET]

Авторът на този коментар присъства на срещата на върха в Солун през 2003 г., по време на която лидерите на ЕС обещаха на страните от Западните Балкани, че ще се присъединят към блока, когато са готови.

Това беше критичен момент. Разширяването на ЕС беше напът и още през следващата година осем държави от Източна Европа, плюс Малта и Кипър, се присъединиха към ЕС. Три години по-късно България и Румъния последваха примера им. Хърватия беше изключение. Тя се присъедини самостоятелно през 2013 г., благодарение на добрия си имидж и подкрепата от ключови столици, включително Вашингтон.

Някои наблюдатели отбелязаха още тогава, че Загреб е скочил на последния влак за ЕС, докато той вече напускаше гарата.

По това време разширяването на ЕС все още се смяташе за един от най-големите проекти на Съюза, заедно с еврото, първите монети от което започнаха да се разпространяват през 2002 г.

Имах и честта да дам на Жак Делор (френски икономист и политик от Социалистическата партия. Финансов министър е през първите години от управлението на Франсоа Митеран. Делор е първият човек, който е имал 2 мандата като председател на Европейската комисия) първата му евромонета. Срещнахме се в Париж и аз купих монетите от най-близкото пощенско бюро. Той погледна монетата от едно евро със сълзи на очи, след което ми я върна. Делор е бащата на разширяването и еврото, но очевидно никой не му е изпратил за подарък комплект монети.

В Солун атмосферата беше празнична; домакините затрупаха гостите с вкусна кухня, културна програма и подаръци (дори журналистите получиха подаръци, тогава имаше толкова много). Храната и виното бяха изобилни и безплатни.

Това са подробности, но те също са важни. Бързо напред към днешния ден и атмосферата е напълно различна. От Солун писах за българския вестник, в който работех, че България трябва да побърза с присъединяването си, защото тази възможност може скоро да приключи.

Като се върна назад, не мисля, че България би била приета в ЕС днес, не повече от която и да е от шестте страни от Западните Балкани.

Дипломатите сега казват, че обещанието от Солун вече не е валидно. Между другото, те споменават България и Румъния като пример за прибързано присъединяване, което обърна много европейци срещу по-нататъшното разширяване.

България изглежда като проблем заради ветото си върху преговорите със Скопие, въпреки че когато други страни, включително Франция, наложиха вето на Скопие, това се считаше за законно. Нека си признаем: България не е истинската и със сигурност не единствената причина, поради която разширяването е блокирано.

Докато пиша тези редове, председателят на Комисията Урсула фон дер Лайен е на обиколка из столиците на Западните Балкани, опитвайки се да ги успокои преди срещата на върха ЕС-Западни Балкани в Бърдо, Словения, следващата седмица.

Всъщност ръководството във всичките шест държави от Западните Балкани разбира настроението в ЕС; те разчитат на финансиране от ЕС от дълго време, но много по-малко на перспективата за реално присъединяване, или „европейската перспектива на страните от Западните Балкани“, както се казва в Солунската декларация.

Колкото до общественото мнение, там е по-сложно. Хората от Западните Балкани като цяло са насочени към ЕС, но също така се чувстват обидени от това, което изглежда като поредица от нарушени обещания, егоизъм и лицемерие от страна на ЕС. Русия, Китай и Турция в случая с Босна и Албания им се струват по-честни или поне ясни партньори.

И така, какво може да постигне една среща на върха на Западните Балкани, освен да подчертае взаимното разочарование? Комисията може да сложи малко пари на масата, но те никога не достигат до обикновените хора. Лидерите могат да говорят за сплотеност в по-добро бъдеще. Но кой вярва в това?