Какво е нужно на ЕС, за да надскочи себе си?

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV.COM Ltd.

Историята опроверга Сталин, папа Войтила допринесе за падането на комунизма без да има дивизии. [(Уикипедия)]

От началото на финансово-икономическата криза през 2008/2009 г. досега влиянието и репутацията на европейския проект на международната арена са в упадък. Неотдавнашен форум обсъди идеи за спирането на този процес. Ето мнението на Душан Релич.

Душан Релич оглавява брюкселското бюро на германския Институт за международни отношения и сигурност (SWP)

В почти всяка дискусия на тема международното влияние на Европейския съюз идва момент, в който някой цитира (предполагаемото) изказване на Йосиф Висарионович Сталин за папата. А именно, говорейки за силата на Ватикана в световната политика, Сталин бива цитиран с язвителния въпрос: „А колко дивизии има папата?”

Историята обаче доказа, че Сталин не е прав: папа Войтила определено изигра важна роля в свалянето на системата, която Сталин наложи в Централна и Източна Европа след края на Втората световна война  – въпреки цялото ядрено въоръжение, натрупано междувременно от Съветската армия.

За революционните маси от Централна и Източна Европа през 90-те, Западът и неговата идеология заслужаваха доверие, а Европейският съюз – а не изчерпаната Съветска държава и нейното продължение във Варшавския договор – беше предпочитания модел за следване и подражание. Именно доверието в Европейския съюз му даде възможност да упражни едно в известен смисъл несъразмерно голямо влияние на международната сцена, въпреки че ЕС не разполагаше с „твърда сила”. Силата на Европа ще зависи винаги от доверието във и привлекателността на „европейския модел”.  Факт е обаче, че началото на финансово-икономическата криза през 2008/2009 г. се превърна и в начало на процес на упадък на имиджа и влиянието на европейския проект.

В очакване на официалното встъпване в длъжност на новата Европейска комисия мозъчните тръстове на Европа засилиха производството на анализи, прогнози и препоръки, много от които се отнасят до капацитета на Европейския съюз да бъде достоен съперник на Съединените щати и Китай. Без съмнение, повечето от предложенията, като тези от Форума Дарендорф за „засилване на глобалната мощ на Европа”, могат да допринесат за обръщане на процеса на упадък на влиянието на ЕС в световен план.

Има две неща обаче, които биха могли да дадат тласък, и то във всички важни аспекти,  на силата на въздействието на Съюза върху останалите играчи на международната сцена. Първият е от общо естество, вторият е конкретен проект. Те заслужават внимание, както и видно място в предстоящото праниране на политиката и програмата на европейските интситуции.

Общият въпрос е, че понастоящем Европейският съюз, поне на изток, е заобграден отново от диктатори – не по-малко отколкото преди и след Втората световна война. На 1 октомври с огромен военен парад в Пекин беше отпразнувана 70-годишнината от основаването на Народната република. Китайското правителство не оставя съмнение, че разполага с много военни дивизии и планира да формира още. Вдъхновени от национал-популистите, мнозина в Европа протягат ръка към източните диктатори.

През 1946 г., когато се зараждаше Студената война, дипломатът Джордж Кенън изпраща известната си „дълга телеграма” от американското посолство в Москва. Разсъждавайки върху въпроса как да се справим с диктаторите, Кенън съветва: „Всяка смела и решителна мярка за разрешаването на вътрешните проблеми на нашето общество…е дипломатическа победа над Москва, струваща не по-малко от хиляда дипломатически ноти и съвместни комюникета.”

Този съвет е несъмнено валиден и до днес. Вътрешните проблеми на ЕС си остават – особено неравенството, бедността и често нерадостните перспективи пред младите – в добавка към надвисналата климатична катастрофа и много други сериозни проблеми. Почти една пета от децата в Германия растат застрашени от бедността. Справянето с вътрешните проблеми, особено с несигурните условия на живот и с климатичната заплаха, е най-добрия начин да подобрим привлекателността, а с това и мощта на Европейския съюз на международната сцена.

Конкретният въпрос, който се опитват да не виждат в Брюксел, е практическата абдикация на Европейския съюз от интегрирането на т.нар. Западни Балкани в Съюза. Десетилетия наред „брюкселските мандарини” хвалеха политиката на разширяването като най-успешния аспект на външната политика на ЕС. Президентът Макрон и канцлерката Меркел обаче дадоха достатъчно знаци за намерението си да държат на разстояние още известно време шестте държави от Югоизточна Европа с аспирации за членство.  В същото време, през последните три десетилетия ЕС и страните-членки не са инвестирали толкова много политически капитал в нито един друг регион. Регионът е – както в буквален, така и в политически смисъл – ограден от ЕС и НАТО, в следствие на което,в своята вътрешна и външна траектория, шестте страни следваха внимателно напътствията на Брюксел и на европейските столици. Настоящата ситуация в Западните Балкани е продукт колкото на недостатъците на тяхното собствено управление, толкова и на неуспешните западни интервенции.

Населението на Западните Балкани е 3.4% от това на Европейския съюз. Държавите от Западните Балкани са дълбоко свързани с Европейския съюз в географски, политически, икономически, финансов и чисто човешки смисъл. Техният икономически обмен със страните от ЕС всъщност надхвърля този на редица страни, коите вече са членки. Около 75% от търговията им е със Съюза и по-голямата част от външните им инвестиции идват пак оттам. Виена е четвъртият по големина сръбски град, ако се съди по броя на хората със сръбски произход, живеещи в този град. Поне една трета от албанците, родени в Албания, Косово или Западна Македония живеят в ЕС, най-вече в Италия, Германия и Гърция.

Разширяването на Европейския съюз в Югоизточна Европа би увеличило доверието в него и влиянието му в непосредствените геополитически съседи, особено Украйна, Беларус и кавказките републики. Убедителни предложения за ревизия на рамката на преговорите за членство на страните от Западните Балкани съществуват. За да се превърнат в реалност е необходимо само едно – политическата класа, предимно в Брюксел, Берлин и Париж, да покаже политическа далновидност, кураж и чувство за солидарност с всички европейци.