Може ли ЕС да последва съдбата на Югославия?

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV.COM Ltd.

The Brief е ежедневният коментар на EURACTIV.com

За всички нас, които преживяхме разпадането на Югославия, спомените за този момент ще останат завинаги в колективното ни за съзнание.

Беше края на януари 1990 г., когато комунистическата партия на Югославия свика спешен конгрес, за да се занимае с нарастващите проблеми в страната, породени от настъпващата демокрация. Конгресът беше излъчен наживо дори по телевизията – рядко явление в страна, в която преди това наистина нямаше свободни медии.

В един момент обаче на делегацията на Словения ѝ дойде в повече от Сърбия, задушаваща останалите с националистическата си тежест и реторика, така че словенците просто станаха и си тръгнаха. Дотогава беше немислимо някой да се осмели да излезе от партията.

Част от делегацията, включително дама на име Соня Локар, плачеше на тръгване. Първият президент на независима Словения Милан Кучан по-късно описа събитието по следния начин:

“И до ден днешен Соня все още бива осмивана, защото “е плакала за Югославия”. Но по някакъв начин ние всички плакахме за Югославия, в тази страна имаше и много хубави неща. Тези, които познават Соня, знаят, че тя плачеше за съдбата, която скоро щеше да сполети страната.”

А всички знаем как свърши Югославия.

Емоционалната сцена в Европейския парламент, на която станахме свидетели в сряда, когато депутатите се сбогуваха с напускащите си колеги от Обединеното кралство, върнаха тези спомени.

Някои евродепутати стояха там и плачеха, докато един от главните архитекти на Брекзит Найджъл Фараж,се насочи демонстративно към изхода за последен път.

Никой не намеква, че ЕС ще последва пътя на Югославия и ще се разпадне с кръвопролития. Това няма да стане. Но други може би имат подобни очаквания.

Защото някои от нещата, които Фараж каза на раздяла, са смущаващо точни.

“Искам Брекзит да започне дебат в останалата част от Европа. Какво искаме от Европа? Ако искаме търговия, приятелство, сътрудничество, реципрочност, нямаме нужда от Европейската комисия, Европейския съд, тези институции и цялата тази власт”, заяви Фарадж.

“Надявам се, че Брекзит ще постави края на този проект, това е лош проект. Той е недемократичен и дава власт без отчетност, служители, които не могат да бъдат подведени под отговорност от електората, това не е допустима структура.”

Примамливо е да си мислим, че всъщност Фараж е този, който следва да рони сълзи – след Брекзит той губи бойния си кон (и работата си). Но не е задължително. В трудните преговори за бъдещите отношения целта на някои от лагера на подкрепящите Брекзит е да отслабят Комисията и ЕС с всякакви средства.

Други биха поспорили, че ЕС не се нуждае от външни врагове.

По-рано тази седмица американският геостратегически анализатор Джордж Фридман обобщи ситуацията в анализ, озаглавен “Фрагментацията на Европейския съюз”:

“Напрежението в ЕС се дължи на въпроса дали националните интереси и идентичности могат да се приведат в съответствие със слабо дефинираните интереси на ЕС. Съюзът върви към екзистенциална криза. Може да оцелее, но само под формата на коалиция от нации, представляващи част от Европа.”

Мрачните прогнози може и да са пооцветени от определени американски интереси, но предупреждения идват и от другата страна на земното кълбо. Руският посланик в Хърватия Анвар Азимов публикува отворено писмо, в което приканва Европа да възстанови връзките си с Москва и да остави на заден план все по-проблемния си съюзник Вашингтон.

Ще се загуби ли ЕС по пътя, ще се препъне ли или ще предприеме смели стъпки към устойчиво бъдеще?

Приемането на стратегически, всеобхватен дългосрочен бюджет на ЕС изглежда е единственият правилен отговор на всички тези въпроси и съмнения.

Ето защо ще наблюдаваме отблизо срещата на върха на лидерите на ЕС на 20 февруари, надявайки се те да прекосят мътните води на конкретните си национални интереси и да достигнат консенсусна финансова рамка.

Това ще ни помогне да разберем кой управлява европейския влак и дали в него има наистина равнопоставеност, а не държави по-равни от другите.