Персийският залив и европейският суверенитет

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV.COM Ltd.

The Brief е ежедневният коментар на EURACTIV.com

Европа се опитва да преоткрие суверенитета си в днешния тревожен свят, но също и да намери мястото си в продължаващия сблъсък между големите суперсили. В подобна ситуация, обаче, са и други страни по света.

Една от тях, Катар, може да предложи някои ценни уроци. Доха също е в процес на преосмисляне на силата и властовите си инструменти под влиянието на трудни съседи и големи цели. Звучи ли ви познато?

През последните дни авторът на тези редове беше свидетел на резултатите от усилията на богатата на петрол нация да оцелее в блокадата на съседите си от Персийския залив и на усилията да процъфтява в свят, който иска да прекрати зависимостта си от въглеродни емисии.

Гледайки кубичните форми на централата на Фондация Катар в Доха, никой не би си представил, че блокадата оказва влияние върху икономическото развитие на емирството.

От високата кула на централата може да се види новия „Education stadium“, който следващия месец ще бъде домакин на Световната клубна купа на FIFA , подготовка за Световната купа през 2022 година. Организирането на големи спортни събития е част от националната стратегия за придобиване на по-голяма значимост и диверсификация на икономиката. Стратегията също включва и инвестиции в дълъг списък от сектори, като технологии, медии, изкуство и култура.

Районът наоколо, „Градът на образованието“, е средище на кампуси на едни от най-добрите университети на планетата, включително Джорджтаун или HEC Paris. Това не е изненада – Катар иска да основе развитието си върху мозъчната сила, а не върху петрола.

Може да се каже, че Европа и Катар не са изправени пред едни и същи предизвикателства, а ресурсите им се различават. Доста държави по света могат да завидят на европейския жизнен стандарт, но Катар се радва на най-високия БВП на глава от населението в света.

И все пак полезни изводи могат да се извадят от опита на Катар в подобряването на „меката“ им дипломация и да се приложат в процеса на укрепване на европейската „твърда“ сила.

Първо, не всичко може да се купи с пари. Въпреки огромните ресурси за образование, Катар се класира сред последните 10 държави в индекса на образование на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, PISA, през 2015 г.

Стремежът на емирството да бъде домакин на големи спортни събития с впечатляваща инфраструктура бе белязан от трудностите, понесени от хилядите работници, изграждащи стадионите. На всичкото отгоре слабата посещаемост на Световните шампионати по лека атлетика през миналия месец бе причина за критики относно решението Световната купа да се проведе там.

Втори важен урок е връзката между стратегиите и реалността. Катар предприе стратегия за диверсификация на икономиката си до 2030 г. Но както отбеляза един местен наблюдател: това е Херкулесова задача, като се има предвид, че над 60% от БВП и 70% от приходите на правителството идват от нефт и газ.

И трето, човек трябва добре да знае силните си страни, но е необходимо да познава и пределите си. Големият апетит на Катар и още по-големите му финансови ресурси (резерви от $340 млрд) несъмнено затвърждават гласа на емирството в региона и извън него.

Силната икономика прави от Катар най-напредналата арабска държава по отношение на човешкото развитие. Но страната е ограничена от размера си, липсата на работна ръка (88% от 2,6 млн граждани са чужденци) и историята си, преминала предимно под чуждо управление.

Какви са уроците, които Европа би могла да научи от Катар?

Първо, за изграждането на новия европейски суверенитет са необходими по-големи бюджети, но само пари няма да са достатъчни. Да се ​​научим да използваме „езика на властта“, както каза новият шеф на европейската дипломация Жозеп Борел, изисква да се възвърне взаимното доверие между страните-членки, да обединим ресурсите си и да поемем отговорност за общите си цели.

Второ, в Европа имаме големи стратегии за увеличаване на суверенитета си в области, включващи цифровите технологии и финансите. Но тези амбиции едва ли са реалистични, ако никоя от най-големите технологични компании не е европейска или ако европейският паричен съюз е все още незавършен.

И последно, европейците трябва да знаем границите си. Що се отнася до международните отношения, всичко се свежда до преодоляване на дългогодишната пречка: крехкият консенсус и неотложността да се преразгледа принципа на единодушие за приемане на решения.