Цената на проблема с българското вето

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV Media network.

Български проруски поддръжници с плакат "Z" на протест, организиран от проруската партия "Възраждане" в София, 9 май 2022 г. [Георги Кожухаров/Дневник]

Войната на Путин в Украйна променя начина, по който ЕС провежда политиката си на разширяване. Тя оказва допълнителен натиск върху България да вдигне ветото си върху началото на преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС.

Никога досега идеята за отказ от правилото на единодушие по въпросите на външните работи не е набирала толкова сила, отколкото след началото на инвазията на 24 февруари. Примерът, който първо идва наум, е ветото на България. На София ѝ е трудно да го обясни, а на останалите 26 столици им е трудно да го разберат.

В настоящата геополитическа ситуация, описвана от някои като Трета световна война в хибридна форма, ЕС се опитва да ограничи уязвимостите си, много от които са свързани с безкрайно сложната ситуация на Западните Балкани. Жалко е, че ЕС допусна районът, наричан още „мекият корем на Европа“ да бъде толкова уязвим за конфликти и руско влияние на места като Босна, Косово, Черна гора, Сърбия, Северна Македония, Албания.

Но сега не е време за академични анализи, а за бързи решения.

Погледнато от гледна точка на войната в Украйна, българското вето не издържа. Авторът на този текст е българин, който знае, че мнението му не се харесва на мнозина в София [оригиналът на този текст е на английски и е предназначен за международна публка].

Ето какво мисля.

България се опасява, че след като стане член на ЕС Северна Македония ще продължи да води враждебна политика спрямо София, от по-високата позиция на член на ЕС.

До голяма степен поради наследството на комунистическия лидер на Югославия Йосип Броз Тито, но и поради по-ранната балканска история, когато Сърбия и България се бореха за господство над територията на днешна Северна Македония, в бившата югославска република антибългарските настроения бяха държавна политика. Днес също ги има.

От гледна точка на федерацията на южните славяни, която бе Югославия, България бе лошата, част от съветския блок, и на нея се гледаше с презрение, което продължи дори и след падането на комунизма и присъединяването ѝ към ЕС.

Югославия на Тито също така бе наясно, че България и югославската република Македония са си по-близки отколкото Скопие и Белград (тук трябва да се припомни, че след Първата световна война Сърбия е гледала на Северна Македония като на „южна Сърбия“).

Така в „Социалистическа република Македония“ израстнаха поне три поколения, които бяха захранени с антибългарска пропаганда.

И до днес в учебниците, издавани в Скопие, българите са представени като татари и фашисти.

Това се основава отчасти на ролята, която България изиграва през Втората световна война, когато бе съюзник на нацистка Германия и ѝ бе позволено да окупира днешна Северна Македония.

Описването на съседен народ като фашисти или нацисти е обезпокоително, особено в наши дни.

В България обаче се говори, че (славянските) македонци и българите са един и същ народ. Това може и да е вярно, ако се докаже от сериозни генетични изследвания, но също така е без значение, защото повечето хора в Северна Македония не се чувстват такива.

Във време, когато Путин отрича правото на украинците да бъдат отделен народ, София трябва да внимава много с наратива си.

Русия и Украйна са народи с много обща кръв, разделени от историята. Същото важи и за България и Северна Македония.

Но шансът за София и Скопие е, че те могат да имат достойно общо бъдеще в ЕС, ако намерят решение на настоящия проблем.

Дори в ЕС историческите рани понякога се отварят отново. Последният пример за това е, когато в понеделник унгарският президент Виктор Орбан намекна, че страната му няма достъп до море, защото Хърватия е взела адриатическото ѝ пристанище Риека.

Това обаче не означава ни най-малко, че унгарската армия ще нападне Хърватия! Дори хърватският президент Зоран Миланович отхвърли това като „популистки амбиции на Орбан, които не са наистина опасни“.

Унгария няма да нападне Хърватия, България няма да нападне Северна Македония, това е абсолютно немислимо.

Не е немислимо обаче Путинова Русия да мобилизира ресурсите си, за да дестабилизира слабото място на ЕС – Западните Балкани.

Ето защо България и Северна Македония трябва да намерят бързо решение на проблема си с помощта на Европейската комисия. Само че Комисията удобно стои настрана от проблема вече цели две години.

Необходимо е споразумение, защото ако България вдигне ветото без осезаем напредък в отношенията, крехкото правителство на Кирил Петков ще падне, ще се проведат предсрочни избори и е много вероятно на власт да дойде проруска коалиция.

Дори сега в българския парламент са представени две проруски партии, а след изборите може да се появят още две. Българското обществено мнение остава до голяма степен проруско (44% смятат, че НАТО е отговорно за войната, срещу 23%, които обвиняват Русия), заради изключително силната руска пропаганда.

Моето предположение е, че стратегията на Путин е именно да дестабилизира ЕС, като помогне за установяването на проруско правителство в София.

Европейската комисия трябваше да допринесе за споразумение между София и Скопие, дори да стане негов гарант, а то вероятно ще включва промяна в конституцията на Северна Македония.

Вместо това Комисията избра най-лошия бюрократичен подход – да не прави нищо.

Ако Путин имаше свой човек в колегията на комисарите, той едва ли би постигнал по-добър резултат.

От септември 2019 г. насам ЕС дори няма постоянен представител в София, което е безумие.

Постоянното представителство е отговорно за комуникирането на политиките на ЕС, което в България се прави много слабо. За разлика от него, руското посолство е много ефективно в разпространяването на посланията си.

Остава да се надяваме, че тази война ще доведе до положителна промяна в начина на работа на европейските институции…