Как германските тръби за „Северен поток“ насърчават войната в Европа

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV Media network.

В символичен акт френският премиер Франсоа Фийон, председателят на E.ON Йоханес Тейсен, германският канцлер Ангела Меркел, нидерландският премиер Марк Рюте, руският президент Дмитрий Медведев, мениджърът на Газпром Алексей Милер, еврокомисарят по енергетика Гюнтер Йотингер, председателят на BASF Курт Бок и министър-председателят на Мекленбург-Западна Померания Ервин Зелеринг откриват газопровода "Северен поток" под Балтийско море в Лубмин, Германия, 8 ноември 2011 г. [EPA/EFE/STEFAN SAUER]

За разлика от наивния Запад, Русия отлично знаеше какво прави, като построи първата тръба за газопровода „Северен поток“, която влезе в експлоатация през 2011 г. Андреас Умланд размишлява дали нещо се е променило до днес, когато „Северен поток 2“ вече е завършен. Умланд е анализатор в Стокхолмския център за източноевропейски изследвания към Шведския институт по международни отношения.

Основен определящ фактор за геополитическото положение на Украйна до около година преди революцията на Майдана бяха нейните взаимнозависими отношения с Русия заради голямата украинска газотранспортна система. До 2011-2012 г. повече от половината природен газ от Западен Сибир и Централна Азия, идващ от Русия към ЕС, е преминавал през Украйна. Годишните приходи на държавния гигант „Газпром“ от неговия износ на газ за Европа бяха тогава и остават до днес от решаващо значение за функционирането на цялата руска социално-икономическа система, както и за някои външнополитически операции.

„Газпром“ субсидира предприятия, агенции и домакинства в цяла Русия и някои съюзни структури, като Беларус или Приднестровието, чрез специална ценова политика. Освен това газовия гигант подкрепя много проекти с нестопанска цел в и извън Русия. Монополът му се основава до голяма степен на високите приходи от доходоносната му международна търговия извън постсъветското пространство.

Геоикономическият лост на Украйна спрямо Москва чрез контрола й върху голям дял от износа на руски газ до 2011-2012 г. беше и в по-малка степен днес е по-важен от финансовия аспект на тази взаимозависимост. През първите двадесет години след разпадането на СССР Киев можеше всеки момент да прекъсне повече от половината от руския износ на природен газ за ЕС. Русия имаше само ограничени алтернативни възможности за транспорт на газ до около година преди началото на Майдана.

През септември 2011 г. взаимозависимостта на Киев и Москва вече беше намалена с пускането в експлоатация на първия участък от газопровода „Северен поток“ под Балтийско море. Тя намаля отново след церемониалното откриване на втория участък от първия газопровод „Северен поток“ от германския канцлер Ангела Меркел през октомври 2012 г. Третото намаляване на руско-украинската взаимозависимост настъпи с началото на газовия поток през тръбопровода „Турски поток“ през Черно море. Стартирането на експлоатацията на газопровода „Северен поток 2“ ще направи украинската газотранспортна система за пренос на газ между ЕС и Русия ненужна.  Именно от тази промяна се опасяват в Украйна и в някои страни от ЕС като Словакия, Полша и трите балтийски държави.

Сложната геоикономика на Източна Европа често се представя непълно погрешно  или изопачено в западните медии и дори в някои дебати на експерти. Украинските приходи от транспортирането на руски природен газ често не се съпоставят със значителните разходи на Киев за поддържане и модернизиране на съществуващата услуга за пренос. Екологичните разходи на проектите на „Газпром“ са частично осветени в пресата и експертни доклади, но досега са били оценени недостатъчно в правителствени, промишлени и обществени обсъждания.

През последното десетилетие поддръжниците на двата проекта „Северен поток“ разпространяват твърдения, че украинската газопроводна мрежа е на ръба на физически колапс. Въпреки това, тази на пръв поглед правдоподобна оценка на постсъветския индустриален капацитет става все по-спорна с всяка година на предимно надежден транзит на газ през Украйна. Ако се вярва на слухове, които се разпространяват в Брюксел, Берлин, Виена и други западноевропейски столици от много години, капацитетът на Украйна да транспортира руски природен газ трябваше да намалее или да изчезне през последните години заради предполагаемото тежкото състояние на украинската тръбопроводна система.

Политическият и икономически натиск на Русия върху Украйна бързо нарасна след завършването на строителството на първия подводен газопровод от Виборг до Любмин в края на 2012 г. През август 2013 г. например Москва блокира цялата търговия между Русия и Украйна за около седмица. Това блокиране беше предупреждение срещу планираното подписване  на споразумение за асоцииране между Киев и ЕС. Политическата реторика, публичната дипломация и пропагандната машина на Русия се разгорещиха срещу ориентирането на Украйна към Европейския съюз, когато проруският президент Виктор Янукович все още беше на власт и когато скорошната му кончина все още не беше предвидима.

На 20 февруари 2014 г., два дни преди Янукович да бъде отстранен от поста от украинския парламент, започна мащабна руска военна интервенция срещу южния украински полуостров Крим. Малко след това Янукович избяга в Русия. Москва активно подтикваше проруските активисти към бунт срещу Киев в няколко града в Източна и Южна Украйна през март. През април 2014 г. паравоенна група, ръководена от прословутия ветеран на Федералната служба за сигурност (ФСБ) Игор Гиркин, предизвика псевдогражданска война в Донецкия регион. Сепаратистите на практика започнаха покровителствана от Русия война срещу Украйна, в която скоро се включиха  и редовни руски войски.

Оттогава Украйна е белязана от чужда окупация, тлеещ конфликт, понякога с висока, а друг път с по-ниска интензивност и в крайна сметка е частично провалена държава. Заради това фатално развитие украинците в много отношения просто следват по-ранната съдба на молдовците и грузинците. Руско-украинската ескалация през 2014 г. в Крим и Донецкия басейн потвърди валидността на теорията за взаимозависимостта и уместността на този аспект на германската източна политика през последните 50 години. Подобно на начина, по който съвременните държави се сближават политически, както казват германците – сближаване чрез преплитане на техните икономики, икономическото разплитане може да доведе до бързото им отчуждение. Поне това се предполага от скорошната ескалация на напрежението между Киев и Москва, след като първият газопровод „Северен поток“ влезе напълно в експлоатация в края на 2012 г.

Постсъветските републики Молдова и Грузия, които също са ориентирани към Запада, но винаги са били далеч по-малко икономически преплетени с Русия след разпадането на Съветския съюз, от самото начало бяха в геоикономически различна позиция от Украйна. Кишинев и Тбилиси, за разлика от Киев, никога не са имали значителен икономически лост върху бившия имперски център.

Следователно, за разлика от Украйна, Молдова и Грузия никога не са се радвали на лукса на териториална цялост и политически суверенитет. Кишинев и Тбилиси вече могат да погледнат назад към почти 30-годишната намеса на Москва във вътрешните им работи. След като частичната зависимост на Русия от Украйна намаля в достатъчна степен, до края на 2012 г. беше само въпрос на време да я сполети същата съдба като Молдова и Грузия.