Управлението на Вучич: д-р Джекил в чужбина и г-н Хайд в Сърбия

Сръбският президент Александър Вучич. [EPA-EFE/ANDREJ CUKIC]

Прозападната страна на д-р Джекил на сръбската политика остава запазена за Брюксел, другите столици на ЕС и Вашингтон. Гражданите в страната получават ежедневната си доза от г-н Хайд, който бавно превръща Сърбия в постмодерна Ваймарска република. Това каза в интервю с Георги Готев от EURACTIV Срджан Цвиич, член на Консултативната група по политиката на Балканите в Европа.

Какво не разбираме ние в Брюксел за най-силния човек в Сърбия – Александър Вучич? Или за Сърбия като цяло?

Проблемът е, че някои хора в Брюксел не виждат приемствеността на демократичното отстъпление и антизападната политика на сръбския режим откакто партията на Александър Вучич дойде на власт през 2012 г.

Прозападната страна на д-р Джекил на сръбската политика остава запазена за Брюксел, другите столици на ЕС и Вашингтон. Гражданите в страната получават ежедневната си доза от г-н Хайд, който бавно превръща Сърбия в постмодерна Ваймарска република.

Разполагането на полицаи да пазят портрет на военнопрестъпника Ратко Младич на стена на сграда в Белград, е само последният епизод от дълга поредица. Още от 2012 г., когато партията на Вучич дойде на власт, проправителствените медии хранят населението с ежедневна доза антизападна, проруска, прокитайска и най-вече националистическа пропаганда.

Разликата с периода преди идването им на власт е поразителна. Докато правителството преди 2012 г. екстрадира военни престъпници като Ратко Младич и Радован Караджич в Международния наказателен трибунал за бивша Югославия в Хага, това правителство почита осъдените военнопрестъпници. Подобни  политики на сръбския режим са гарнитура към по-общата орбанизация на страната, което беше отбелязано подобаващо в годишните доклади на Европейската комисия, но политическите ръководители в Комисията не успяват да го изтъкнат в публичните си изяви.

Успява ли Вучич да предаде посланието на Запада, че няма алтернатива на неговото управление, че ако не е той, ще бъде някой много по-лош?

За съжаление да, и това е голям проблем. Нека ви напомня, че Милошевич използва точно същата тактика със западните партньори през 90-те години. През 1995 г. той беше наречен „гарант на мира и стабилността“, когато беше необходим за сключването на Дейтънското мирно споразумение в Босна. Само 2-3 години по-късно започна въоръженият конфликт в Косово, бомбардировките на НАТО през 1999 г. и Милошевич беше видян в истинската му светлина.

Двете ситуации са несравними, въпреки последните събития в частност в Босна, смятам, че няма апетит за въоръжен конфликт сред населението на региона. Това, което се опитвам да кажа е, че аз лично не вярвам, че Вучич спази обещанията към Запада. Разбира се, в негов интерес е да запази впечатлението, че работи за тази цел, тъй като това отчасти го задържа на власт.

Оцеляването на сръбския режим се основава на два привидно противоположни стълба: д-р Джекил в чужбина и г-н Хайд в Сърбия. От една страна, това, което доведе Вучич на власт, е повърхностно отклонение от бившите му крайно десни, националистически позиции. В този смисъл всяко ясно и сериозно прекъсване на отношенията със Запада и връщане към политиките отпреди 2012 г. биха довели до неговото падане.

Пресичането на червената линия в посока Беларус на Лукашенко ще отчужди мълчаливото мнозинство в страната. За голяма част от населението прозападната, проевропейска ориентация на Сърбия, въпреки нарастващия скептицизъм, си остава синоним на стабилност и просперитет. Явното прекъсване на този геополитически курс би изплашило избирателите.

От друга страна, Вучич очевидно чувства, че трябва да се погрижи за своите избиратели от дясно и затова наблюдаваме ежедневна вътрешна националистическа пропаганда, разпространявана от режима. Неотдавнашната „защита“ на портрета на Младич е пример за това.

Подобни политики са не само отровни, защото радикализират населението на Сърбия, но са и вредни за всеки опит за укрепване на регионалното сътрудничество, като например усилията за създаване на обща икономическа и политическа зона в региона (Отворени Балкани или Общ регионален пазар) по пътя си към членство в ЕС.

Каква трябва да бъде стратегията на ЕС спрямо Сърбия? При Вучич очевидно не е възможен сериозен напредък към присъединяването. Но той не иска такъв напредък, нали?

Съгласен съм с вас, мисля, че Вучич и олигархията на власт в Сърбия не гледат сериозно на членството в ЕС. Възнаграждаването на сегашния режим в Белград с откриването на новите преговорни глави, пред лицето на болезнено очевидното влошаване на върховенството на закона и демократичните стандарти в страната, би било пагубно за легитимността на целия процес на присъединяване. Какво послание би изпратило това към Северна Македония, Албания, които дори не могат да започнат преговорите поради двустранни проблеми с една-единствена държава-членка?

Или Европейската комисия започва да преговаря с всички, което не би било лошо решение, или трябва да се въздържа от награждаване на автократите и наказване на демократите в региона. Всички видяхме как подобна политика завърши с общинските избори в Северна Македония и падането на правителството на Заев. Политиката на ЕС е до голяма степен виновна за подобни резултати.

Ще чака ли ЕС демократични промени и трябва ли да бъде като американците – по-директен с посланията си? В България подобни съобщения имаха известен ефект. Но може би сравнението не работи със Сърбия?

ЕС трябва да бъде по-откровен с посланията си и да, това ще работи и в Сърбия. 12 години опит трябваше да са достатъчни, за да докажат, че фалшивото потупване по рамото на сръбския Орбан няма смисъл. Сръбският режим няма истинска алтернатива на ЕС и Запада. Надявам се времената, в които Белград използваше Путин и китайците като плашила, за да стряскат Брюксел, са свършили. Освен това се надявам, че Вашингтон е зад нас и че лидерите в ЕС и САЩ са в състояние да видят през този блъф. Ако най-накрая бъде потвърдено, решението на президента на САЩ Джо Байдън да не кани Сърбия, Унгария и Турция на своята среща на върха за демокрация през декември, ще е стъпка в правилната посока и ЕС трябва да последва примера.

Как ЕС би могъл да помогне на демократичните сили в Сърбия?

На първо място, като се каже истината за властта в Белград и се увери, че сръбското население чува това. Затова е ключово да се освободи медийната сфера в страната. Финансирани от ЕС организации, като например Европейският фонд за демокрация, вече работят по този въпрос, но това не е достатъчно. Европейската комисия трябва да предостави по-пряка и солидна помощ.

В момента ситуацията е такава, че всички телевизии с национална честота и повечето ежедневници са пряк рупор на режима, те са щедро финансирани от сръбското правителство. Tуитър например наскоро определи всички тези медии, обслужващи властта, като „свързани с държавата“. Без пряко финансиране от правителството те няма да имат предимство в пазарната игра с други професионални медии в неравностойно положение.

За ЕС е трудно да принуди сръбския режим да разпределя честно националните телевизионни честоти, но може да помогне на независимите медии, като им осигури пряко финансиране. Не че  медиите на режима са по-успешни в продажбата на своето съдържание, но те имат финансиране от правителството, за да поддържат разходите си ниски и да ги спасяват, когато възникне нужда.