Българите не искат асфалт, а висок стандарт на живот

Бившият премиер Бойко Борисов наскоро обяви, че е по времето на ГЕРБ са построени над половин милиард километра магистрали. [Фейсбук/Бойко Борисов]

Допирни точки между приоритетите на управляващите и на гражданите почти липсват по данни от национално представително изследване, проведено в рамките на авторитетната международна програма за социални изследвания (ISSP). Сравненията между дневния ред на обществото и на политиците регистриратсиндром на обърната пирамида” – т.е. мненията на хората (1151 пълнолетни граждани от цялата страна) и на властимащите за това какви са и какви трябва да бъдат приоритетите на държавната ни политика са подредени в обратен ред.

Според почти две трети от изследваните (59,2 на сто) строежът на пътища и магистрали стои на върха на управленските политики. Но въпреки почти религиозното отношение на дългогодишните управленци към асфалта и въпреки уютния медиен комфорт при отразяването на темата, едва 1.4 на сто от пълнолетното население на страната включва пътната инфраструктура в желаните приоритети, отреждайки й последното място от 11 възможни.

Сходна е картината и за усвояването на еврофондовете: всеки втори от изследваните (55,4 на сто) го намира на втора позиция в политическата скала (след строежа на пътища и магистрали), докато десет пъти по-малко (5,5 на сто) го извеждат сред най-острите проблеми на обществото.

Най-важното, основното, водещото на държавната ни политика трябва да бъде жизненият стандарт на хората – така смятат 66,9 на сто от пълнолетните български граждани. Значително по-малко (12,3%) са на мнение, че предишните управляващи са се вълнували особено как живеят хората у нас. Също внушителен дял (66,1 на сто) поставят икономиката на едно от челните места в пирамидата на желаните приоритети, срещу тройно по-малко (19,6 на сто) – в пирамидата на реалните.

Здравеопазването също е високо в дневния ред на обществото: 56,2 на сто го поставят на трета позиция, а политиците – на седма (15,1 на сто). Несъответствие има и в отношението към образованието – за 37,7 на сто от хората образованието трябва да е във фокуса на държавната политика, докато тройно по-малко (10,8 на сто) са на мнение, че и в предишното правителство мислят така.

Като цяло, разминаването в подреждането на реалните и желаните приоритети е твърде показателно за дистанцията и за отчуждението между управляващи и управлявани у нас. В същото време основният демократичен инструмент – изборите – не проработи съществено за сближаването им. Около половината от имащите право на глас не го упражниха. Големият въпрос е ЗАЩО. Причините са не една и две, но е от значение и какво мислят онези, които не гласуваха.

Като водещо основание да не отидат до урните през април най-големият дял – 40,5 на сто – откровено посочват “нямаше нито една политическа сила, за която си заслужаваше да гласувам”. Други 15,2 на сто изтъкват, че изборите не ги интересуват особено, а 7,8 на сто – че не са могли да решат за кого да гласуват. Подтекстът е, че не става дума за алтернатива на досегашното и на което и да е предишно управление. Не става дума само и единствено и за исканията на мащабните протести през миналата година, насочени към смяна на конкретни политически играчи и модел на управление. Нещата са много по-дълбоки и по-мащабни.

Социалните изследвания (вкл. Европейското социално изследване – ESS, възприемано като “златен стандарт” в света) през последните години трайно установяват, че сме общество на ниското доверие, особено към институции, управленци, политици, правораздаване. Имаме едно на ум и когато контактуваме с други като нас. Оказва се, че сме общество и на примиренчески песимизъм. Обикновено се ограничаваме до констатациите, че както стоят нещата в България, обикновените хора НЯМАТ добри възможности да живеят добре (според 47 на сто), да имат достойни старини (според 53,3 на сто), да подобрят жизнения си стандарт (52,4 на сто).

Енергията на протестите през 2020 г. беше ярък сигнал, че нещата у нас сериозно куцат и че хората са уморени от действията на “статуквото”. Гневът на площадите повдигна завесата, но поведението на властимащите обезвери част от избирателите, че нещо зависи и от тях. Разчупването на гражданската апатия също не беше достатъчно, за да отидем масово до урните. Не беше достатъчно и да се промени общественото мнение по основния въпрос “Накъде върви България”. Едва 10,8 на сто през 2021 г. виждат светлина в тунела. Най-много са песимистите (41,4 на сто), според които България върви към още по-зле, а според всеки четвърти (26,2 на сто) страната ни се движи без посока, наникъде.

Хората градят отношението си към управленци, политици, институции през призмата на собственото си битие. Едва ли водещи за повечето от тях са единствено унизителните международни сравнения, според които сме на дъното по какво ли не. Те просто искат да живеят добре тук и сега, искат го и за децата си. И понеже не виждат ясен хоризонт пред себе си, а и пред страната ни, един внушителен дял от пълнолетните български граждани (58,5 на сто) са склонни да посъветват млад човек да емигрира в друга страна, за да намери по-добри условия на труд и живот. По-сериозният проблем обаче е, че всеки пети (22,1 на сто) от младежите до 30 г., както и всеки шести (15,6 на сто) в най-творческата възрастова група между 30 и 40 години, е склонен да потърси реализация извън границите на България.

Дали това ще се случи, дали красивата ни страна ще се превърне в територия със застаряващо население, зависещо от “чуждестранните инвестиции” от децата ни по света, или ще успеем да се отърсим от политическите недоразумения, зависи в крайна сметка от допирните точки между приоритетите на управленците и на обществото ни. И от демократичната култура на политиците, които по правило имат избирателни сетива и игнорират с високомерно презрение нелицеприятните факти. Но най-силно зависи от разработването на дългосрочна визия къде виждаме България след 5, 10, 20 години, която да не е функция на политически пристрастия и управленски мандати. Нещо, което нито едно от досегашните правителства не направи.

* Доц. д-р Лилия Димова е национален съкоординатор на Международната програма за социални изследвания (ISSP).