Великден по време на пандемия

[https://pixabay.com/]

През 1831 г. Пушкин написа “Пир по време на чума”, 189 години по-късно пишем историята на Великден по време на пандемия…

Доц. д-р Лилия Димова е национален координатор на Международната програма за социални изследвания (ISSP) и на Европейското социално изследване (ESS) (2005 – 2019).

Днес светът опустя. Времето се стъписа, превключи на пауза и замря. Животът ни също. Уплашено и шокирано, човечеството се изпокри в домашен арест, а градовете станаха нереални, призрачни. Високомерието на “великите” се спаружи като спукан балон – всички се оказахме равни пред реалната заплаха дали да ни има или не. Оказа се, че едно невидимо зло може безпардонно да срине с години изграждани цивилизационни ценности и да ни запрати в непозната война. На война като на всяка война: ежедневно се раждат и герои, и дезертьори; и спекуланти, и мародери…

Наред с внушаващите доверие знаещи и можещи, от нафталина изплуваха рояк мухлясали политици и амортизирани стратези и задаваха акъл – кой от кой по-кух и по-безполезен. Нережисирани прожектори осветиха с години замитани течове, а корона-еднотемието се настани във всички медии, безапелационно избутвайки всичко останало. Наложи се да си припомним, че дори в 21 век съвсем не сме недосегаеми. Сега по принуда се вглеждаме в себе си и в обществото, където живеем, пренареждаме приоритети си, преоткриваме истински стойностните неща и се замисляме дали влагаме енергията си където трябва.

А иначе е Великден – светлият християнски празник. Католическият свят вече го отбеляза, макар и в екстремно измерение. Ние, православните, сме наред и също се готвим да го почетем – независимо дали в храм или другаде, независимо дали със защитна маска или просто с вяра и упование. Защото точно сега не е време за празник! Заплахата е толкова свирепа, че за пръв път се случиха и продължават да се случват безпрецедентни неща, немислими само допреди месеци: светинята на християнството в Йерусалим е почти под ключ; през цялата празнична седмица Папа Франциск отслужи тържествените свети литургии в отсъствие на вярващи; част от богослуженията в много храмове по света се излъчват онлайн. И нещо наистина историческо и нечувано: религиозните лидери забравиха верските си различия и всички религии заговориха на един и същ език – този на уникалното единомислие пред лицето на глобалното изпитание.

А религиозните по света съвсем не са малко, макар картината да не е еднородна в различните краища на планетата. По данни от Международната програма за социални изследвания (ISSP) от 25 изследвани държави Филипините водят класацията на нация с най-много религиозни – 88%. В САЩ те са 67%, в Хърватска – 64%. На опашката откриваме Швеция с 14% и Дания с 15%. В България малко над половината (55%) са религиозните, а двойно по-малко (26%) – атеистите.

Що се отнася до Европа, според последното издание на Европейското социално изследване, проведено в 20 страни с над 37 000 анкетирани, старият континент е подчертано християнски. Над 90% от европейските граждани изповядват християнска религия, независимо дали католицизъм, протестантство, православие. Сравнително най-масово разпространена е православната вяра в Кипър (98%), в Сърбия (91%) и в Русия (86%). Католицизмът се изповядва най-широко в Италия, Полша и Ирландия (над 90%), а протестантството – във Финландия (93%), Норвегия (86%), Великобритания (57%). В мултирелигиозните държави, сред които е и България, второто по тежест вероизповедание е ислямът – у нас православните са 82%, мюсюлманите – 17%.

Когато обаче се проследи религиозното поведение на хората, се открояват редица парадокси. Например, да декларираш принадлежност към дадено вероизповедание не означава непременно, че си религиозен, нито че безусловно вярваш в Бог, а още по-малко – в рай, ад или религиозни чудеса. Като цяло, вярващите са значително по-малко от определящите се като християни или мюсюлмани. Да се чувстваш част от определена религия се оказва по-скоро въпрос на национална и етническа идентичност, а не толкова на религиозна вяра.

Например, в България от самоопределилите се като православни християни малко над половината (58%) посочват, че са религиозни, още по-малко -40% – са убедени в съществуването на Бог, който е загрижен за всяко живо същество, а почти две трети (60%) не вярват нито в рай, нито в ад, нито в религиозни чудеса, нито в живот след смъртта. А иначе и ние като останалите европейци по принцип ценим националните и религиозните традиции – това се отнася за 62% от българите, 70% от сърбите, 41% от естонците. Но това съвсем не значи, че Европа ги следва без отклонения.

И още. С всекидневни молитви се обръщат към Бог не всички вярващи – сравнително най-много са те в Кипър (47%), Ирландия (33%), Полша (28%), Италия (21%), Сърбия (22%). В България това се отнася едва до 9%, а всеки пети се моли или само по религиозни празници, или никога. При нормални обстоятелства, за над 35% от европейците молитвите към Бог са нещо епизодично и обикновено са при празнични литургии. Отвъд океана, в САЩ това се отнася до всеки десети.

Обикновено на Великден на църква ходят и вярващи, и атеисти без обаче всички да влагат религиозен смисъл в това. В същото време, почти половината от хората по света имат и собствен начин да се свързват с Бог – нерядко извън религиозните храмове и без посредници. Сравнително най-много са те във Филипините (70%) и затова не е случайно, че в условията на социална изолация именно там свещеници обиколят енориашите си с автомобил. Същото правят и Божи служители в Италия и Португалия. Над една трета от хората у нас (35%) също са си изградили подобна директна връзка с Бог и се предполага, че за тях не е особена драма да потърсят спасение извън и храма.

Дали обаче е в културата ни да се съобразяваме с наложени правила и дали отворените църкви през този Великден (единствени от всички православни!) няма да се превърнат в бумеранг – предстои да видим. В нормални обстоятелства нито ние българите, нито европейците като цяло, сме особено дисциплинирани, независимо в коя точка на стария континент се намираме. Почти половината поляци, норвежци, сърби и словенци са убедени, че правилата трябва да се спазват от всички, дори когато сме сами. Не така мислят повечето французи, швейцарци, унгарци. Ние сме някъде по средата, но и у нас цели две трети проявяват бунтарската си природа. Да се надяваме, че на този Великден разумът ще надделее и ще се вслушаме в предупрежденията на експертите – за да ни има и на следващия Великден.

Засега неизвестните са повече от известните. Едно обаче е сигурно – след като изплуваме от сегашния кошмар, нито светът, нито животът ни, нито самите ние ще бъдем същите. Дълго ще ни пищят ушите от зашеметяващия урок, който получихме изневиделица. Все пак да не забравяме, че и извън Божия дом можем да се поздравим с оптимистичното “Христос воскресе! – Воистина воскресе!” Великден е!