Общото между българския ваксър и антиваксър: Лекарите мислят само за парите си

Според Международната програма за социални изследвания (ISSP), през 2021 г. България е разделена на три съпоставими групи по темата "ковид ваксини": антиваксъри (36%), неутрални (29%) и проваксъри (33%). [Георги Кожухаров/"Дневник"]

„Мaргинaлизaциятa нa oбщecтвeнoтo cъзнaниe прeвръщa хoрaтa в пoлугрaмoтнa пaплaч, плaшeщa ce oт вcичкo и нeвярвaщa нa нищo“ написа в блога си през 2017 г. Костадин Костадинов, визирайки антиваксърите като „класически пример за масова психоза“ и „умcтвeнa eпидeмия“. Да, същият този Костадинов, който 4 години по-късно яхна вълната на антиваксърството, за да кове закони в 47-ия току-що избран парламент. Политическа нормалност, ще кажат някои и ще бъдат прави. Прав е бил и Костадинов да припомни, че цялото му пoкoлeниe (рoдeнитe прeди и cлeд 1989 г.) са били вaкcинирaни срещу нещо.

* Доц. д-р Лилия Димова е национален съкоординатор на Международната програма за социални изследвания (ISSP). Заглавието е на редакцията.

Днес картината друга. Живеем в нещо като демокрация и всеки има право на личен избор – дали да се надява, че естественият подбор ще го подмине и Господ ще го пази, или пък да се довери на съвременната медицина и да се съобрази с апела на експертите.

Според Международната програма за социални изследвания (ISSP), през 2021 г. България е разделена на три съпоставими групи по темата „ковид ваксини“: антиваксъри (36%), неутрални (29%) и проваксъри (33%). Всяка е съставена от пълнолетни граждани над 18 години и всяка e убедена в правотата на собствените си аргументи.

Според антиваксърите ваксините повече вредят, отколкото помагат. Ключова им теза е „по-добре да си изградиш имунитет като се разболееш, отколкото да се ваксинираш“. Така мислят 77% от тях, срещу 16% от проваксърите.

Според анализите доверието в Ковид ваксините е функция най-вече на доверието в лекарите. Антиваксърите се открояват със сравнително по-силен рефлекс на недоверие от проваксърите, макар по някои теми да мислят сходно. Според три четвърти от тях (76%) и две трети от проваксърите (65%) здравната ни система НЕ работи добре.

Плашещата статистика е, че за половината и от двете групи медицинските умения на нашите лекари не са толкова добри, колкото трябва да бъдат. Масово е и мнението, че лекарите ги е грижа повече за парите им, отколкото за тези, които лекуват (съответно 67% анти- и 65% проваксъри). Като се вземе всичко предвид, обаче, на лекарите все пак може да се вярва според 68% от проваксърите, но от значително по- малко антиваксъри – 42%.

По принцип, част от антиваксърите не възразяват държавата да предприема затягащи мерки към бизнеса (37%) и образованието (44%), да изисква носенето на предпазни маски (58%), но не смятат, че ваксинирането е нещо, които самите те могат да направят, за да се преодолее ковид кризата.

Подобно прехвърляне на топката не е изненада за българските нагласи. Освен рефлекс на недоверие към хора, институции, професионални гилдии, вкл. към лекарското съсловие антиваксърите са склонни да търсят вината не в себе си и собственото си безотговорно поведение, а в нещо и някой извън тях. Личната отговорност за каквото и да е не е в ценностната им скала, признанието за вина – също.

Зелените сертификати, доказали ефективността си по света, се възприемат едва ли не като недопустимо вмешателство в личната им свобода и на конституционно им право на избор. Мантрата за свободния избор дали да се ваксинират или не, дали да опазят хората около себе си, или всеки да се спасява поединично се слага под общ демократичен знаменател, където личната отговорност е избирателно игнорирана. Какво става по света също не ги интересува – ние сме си ние и мерките в Германия, Австрия, Швейцария, Холандия, САЩ, Австралия и къде ли още не са си тяхна работа.

Да, правото на избор е основно демократично право. Да, за разлика от много други държави у нас все още е в сила правилото всеки сам да решава дали и с какво да се ваксинира срещу ковид. Едновременно с това обаче стои въпросът на базата на какво се прави този свободен, конституционно защитен, демократичен избор? На информация от световно признати български или международни учени, на висока медицинска компетентност, на надеждни данни за тенденции в развоя на епидемията у нас и по света? Или пък от съмнителни източници от типа „една жена ми каза“, независимо дали на пазара или в съмнителни интернет сайтове.

Логичният въпрос е дали да се осланяме на естествен подбор пък който оцелее оцелее, или да противодействаме по засега единствения научно доказан начин да престанем да умираме от болест, срещу която има ваксина. Интересно, колко от днешните антиваксъри са се ползвали от демократичното си право на избор дали да се ваксинират срещу детски паралич, едра шарка, туберкулоза – т.е. срещу бичовете на предишните поколения, създали за нас превенции. Ние какво ще оставим на следващите?

Властимащите също са в огромен дълг към цялото ни общество – заради липса на адекватни кампании, които да ни позволят да направим наистина информиран избор. И ако досега изборите се ползваха като извинение защо това не се случва, днес на дневен ред са други и далеч по-съдбоносни приоритети – да ни има или не. Като начало, в обществените медии може да се отнеме думата на разни псевдо-експерти, медицински полуграмотници, радетели на конспиративни теории и други от сорта, които много държат да ни върнат в Средновековието.