Ако Путин нахлуе в България, ще го посрещнат ли с хляб и сол?

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV Media network.

Стефан Янев

Войната подрежда като в изпънат строй думите и нещата. Ясно е кой е агресор и кой – жертва, кой е достоен и кой – мижитурка, кой е верен съюзник и кой – вражеска подлога. Думите вече саморазобличават. Не наречеш ли войната война, а специална военна операция, следвайки терминологията на този, който я е заповядал, е съмнително от коя страна на фронта си.

Зловредната позиция на Стефан Янев

Стефан Янев не просто бягаше от думата „война“, която в едни по-откровени времена беше и в наименованието на неговото министерство. Той се опитваше още преди бруталната инвазия на Путин в Украйна да държи България встрани от северноатлантическата общност, с илюзията за някакъв български батальон, който да обезсмисли разполагането на съюзнически сили у нас. Накрая дори изключи българския интерес от европейския и заплаши, че ако бъде свален, правителството ще падне.

Тази зловредна позиция, продиктувана от силни пристрастия, не дай си боже зависимости, е категорично основание за спешното му изваждане от кабинета. Време е от България да се чува единен глас – и без това световните агенции не спират да напомнят, че сме били най-верният сателит на СССР. Не е чудно защо путинофили като Виктор Орбан и Милош Земан без колебание обърнаха гръб на Самодържеца – унгарци и чехи познават освободителната мощ на руските танкове още от 1956-а и 1968-а.

Разногласието в България обаче ще продължи, дори и без такова наследство. Защото даже и Янев да не се превърне в нов политически мегафон, във властта има и други силни рупори на позицията „да не ядосаме Русия“. При това, докато играят с картите на собствените си филства и зависимости, те следят и за баланса на интересите си в управлението.

Президентът Радев зае по-категорична позиция от Янев срещу инвазията, но пак предпазливо. Та нали в предизборната си кампания за втори мандат той фактически легитимира анексията на Крим. Сега защити Янев с думите, че по време на „военна криза в съседство“ (пак не било война, а просто криза) е рисковано да се сменя военният министър.

Янев е от квотата на „Продължаваме промяната“ в правителството, но като бивш секретар по отбраната и два пъти служебен премиер на президента Радев бе негово „прокси“ на „Дондуков“ 1. При уволнението му президентът не се разграничи от позициите му, с което се нарежда в коалицията на меките с Русия.

Българското русофилство: винаги в крак с властта в Русия

В нея е и БСП, чиито четирима министри начело с Корнелия Нинова са били против оставката на Янев. Нищо, че президентът отдавна е разлюбен от Нинова и сие – русофилските позиции на „Позитано“ 20 са „от векове за векове“. БСП не подкрепи текста от декларацията на парламента за санкциите срещу Русия, в която след всякакви редакции в нейна угода дори не бе записано срещу кого са санкциите.

БСП, но и ИТН, отказаха да гласуват за преустановяването ремонта на българските МиГ-29 в Русия. Едва ли може да се очаква и подкрепа от съпартийците на Нинова за искането на „Демократична България“ за разполагане на съюзнически контингент на НАТО у нас.

Най-големият проблем обаче пред управляващите е, че коалицията на меките с Русия има не просто поддръжници отвътре плюс една парламентарна копеечна опозиция, а и широка обществена база. И традиционно силните русофилски настроения се окопитват след първоначалното стъписване от мащабната руска инвазия в Украйна.

Проблемът с българското русофилство е, че то има характера на мистична вяра, непробиваема с рационални аргументи. Винаги е в крак с властта в Кремъл, независимо дали е царска, Сталинска или Путинска. Сред днешните политически русофили на хиляди фенове на Путин не се пада нито един на Навални. За българския политически русофил Московската власт е своя, а Брюкселската, да не говорим за Вашингтонската – чужда. Брюксел е само еврофондове, а Вашингтон е Сорос плюс забавени F-16.

Какво очаква България?

Българското русофилство никога не е можело да мисли националния интерес като противоречащ на руския – с редки изключения като при Стамболов и през Първата световна война. Няма да е изненада, ако Путин нахлуе в България, мнозинството русофили да кажат, че си го заслужаваме и да посрещат с хляб и сол поредното „освобождение“. Хибридната активност на Кремъл е само вентилаторът в печката за бързото изпичане на готовото русофилско тесто. А то ще бухне с инициативи като натовски контингент и демонтиране на Паметника на Съветската армия в София.

Проблем ще е и това, че евроатлантическата част от управляващите ще трябва да разчита на подкрепата на ГЕРБ за натовските сили в България. И ако решат да преместват паметници, ще трябва да приемат Даниел Митов и съпартийците му до себе си, без да ги плюят. Най-малкото защото отпорът на русофилите срещу контингента и в защита на монумента ще е чутовен. А това пък е шансът на ГЕРБ за политическа реабилитация.

Съюзи „с отвращение“ и непреодолимо разделение очакват България след войната в Украйна. Войната, която успя да обедини далеч по-разделените от българите украински граждани.