Краят на едно нелеко десетилетие

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV.COM Ltd.

The Brief е ежедневният коментар на EURACTIV.com

С наближаването на края на годината журналистите имат склонност да пишат дълги статии за приближаващите черни облаци над ЕС. Ние предпочетохме да се върнем назад към отминаващото десетилетие, не за да покажем колко далеч сме стигнали, а по-скоро заради всичките бури, които преживяхме.

Десетилетието започна с приемането на нов основен договор: Договора от Лисабон. Но празникът не продължи дълго. Гръцката криза принуди европейците да нарушат клаузата за непредоставяне на помощ при затруднения, няколко месеца след това, когато Атина поиска помощта на европейците през април 2010 г.

Това едва ли ще е първият и последен път. До 2015 г. Гърция получи близо 300 милиарда евро в три пакета помощ за реформи. Ирландия, Португалия, Кипър и Испания също поискаха помощ от еврозоната.

Прекомерното затягане на колани след финансовата криза затрудни тежкото възстановяване и доведе до самопричинена рецесия и криза в еврозоната през 2011-2012 г. Италия, “твърде голяма, за да се провали” и твърде голяма, за да бъде спасена, се приближи до ръба на пропастта.

Но не толкова близо, колкото Гърция. През лятото на 2015 г „Грекзит“ стана опция на хартия, след като кредиторите от еврозоната изчерпаха търпението си спрямо правителството на Ципрас.

Въпреки това, Гърция остана в еврозоната, но социалната цена на лошо проектираните спасителни програми през годините беше висока. Дотолкова, че гърците казаха „не“ на третия пакет помощи през юли 2015 г., дори и това да можеше да доведе до напускане на паричния съюз. Парите бяха приети, а Гърция остана в семейството.

Първият европейски развод най-накрая дойде на следващата година след референдум. Брекзит беше опустошителна новина, не само защото се оказа, че членството в ЕС има алтернатива, но и защото показа колко малко желание имаха останалите членове да укрепят блока.

Междувременно Шотландия отказа да стане независима от Обединеното кралство, докато незаконният референдум в Каталуния предизвика най-тежката институционална криза в Испания от края на диктатурата.

Докато Европа се занимаваше с Брекзит, тя едва смогваше да се справи и с най-тежката хуманитарна криза на територията си след Втората световна война – пристигането на повече от 1,2 милиона бежанци през Средиземно море.

Въпреки че броят им бе нисък в сравнение с европейското население и богатство, липсата на солидарност между държавите-членки допълнително разедини блока.

Влиянието на крайнодесните и популистки сили нарастваше на гърба на пристигането на бежанците и манталитетът на „ крепостта Европа“ бавно се поде и от основните партии. Все пак, въпреки че антиевропейските и ксенофобските партии постигнаха победи на целия континент, те не успяха да се превърнат в разрушителния играч, който първоначално си бяха поставили за цел да бъдат.

Когато дойдоха на власт, някои от тези правителства, обаче, започнаха да рушат върховенството на закона и европейските ценности, включително в Унгария и Полша.

На други места европейското единство наистина съществуваше. Тези редки случаи се появиха след нападения на терористи в Париж, Брюксел, Барселона, Лондон, Манчестър, Ница, Стокхолм, Страсбург или Берлин, наред с други градове.

Въпреки че имахме достатъчно проблеми у дома, много от главоболията ни дойдоха отвън. Украйна върна обратно войната до границите ни и показа неспособността на европейците да защитим интересите си в най-близкия ни регион.

Светът стана по-нестабилен, новите играчи станаха по-настойчиви и агресивни (Русия, Турция, Китай), дългогодишният ни съюзник и най-големият ни търговски партньор ни обърна гръб и стана наш „неприятел“, а това беше „yuuuuuge“.

Сега, когато новото ръководство на ЕС поема юздите, в Брюксел вече се разработват стратегии и пътни карти за следващите години. Но докато преди десетилетие се фокусирахме върху подобряването на конкурентоспособността си и постигането на „устойчива социална пазарна икономика“ (спомняте ли си „стратегия Европа 2020“?), през следващото десетилетие трябва да се върнем към основите.

Като се има предвид, че принципът на „все по-тесен съюз“ остава в животоподдържащ режим и поколение млади европейци рискува да е в икономически по-неизгодна позиция от тази на родителите си, големите въпроси са два. Желаят ли държавите-членки да завършат къщата, която решиха да построят и споделят? И може ли този проект да изпълни обещанието за по-добро бъдеще за идващите поколения?

Отговорите на тези въпроси са взаимосвързани. Лидерите на ЕС трябва да помислят добре как ще им отговорят.