Свърши ли се със „шпитценкандидатите”? Не и ако реагираме сега

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV.COM Ltd.

Нито един от "шпиценкандидатите" на тези европейски избори не стана председател на Европейската комисия.

Съобщенията за смъртта на процедурата „шпитценкандидат” за избор на председател на Европейската комисия са може би прибързани. Тя може да бъде съживена и наново легитимирана чрез реформи, твърди Кристиан Гинеа.

Кристиан Гинеа е един от новите членове на Европейския парламент от алианса USR – PLUS (обединение на Партията на свободата, единството и солидарността и Съюза за спасение на Румъния). Той е също съпредседател на румънската делегация в групата „Обнови Европа” (Renew Europe) в Европарламента.    

„Аз бях първият и последният шпитценкандидат”, каза Жан-Клод Юнкер с присъщия си черен хумор. Негово беше също изказването, че за съжаление системата на „шпитценкандидатите” не успя да се установи като традиция.

Но наистина ли  е свършено със „шпитценкандидатите”?

Системата „шпитценкандидат” беше част от смел и последователен опит от страна на Европейския парламент да се наложи като истинска законодателна институция, имаща правомощията да назначи главата на изпълнителната власт в Евросъюза. Това, което е основна черта за една традиционна парламентарна демокрация, беше и остава за Европейския парламент нещо, за което той трябва да се бори.

Системата беше приветствана от някои като успешен край на тази битка. Само че не се получи така. Напротив, оказа се, че тя е неясна, нестабилна и дефектна в основата си. И се провали при втория опит да бъде приложена.

След като Лисабонският договор изиска от Съвета на ЕС да „вземе предвид” резултатите от европейските избори при назначаването на главата на Европейската комисия, Европарламентът се възползва от възможността да създаде процедура, задължаваща Съвета да проведе консултации с неговите политически групи преди да пристъпи към каквито и да било назначения.

Беше направена крачка напред с предложението политическите групи на ЕП да обявяват избрани от тях кандидати още преди европейските избори. Това е така наречената система „шпитценкандидат”.

Пред 2014 г. двете най-големи групи в Европейския парламент, формиращи заедно мнозинство, сключиха сделка и Европейската народна партия (ЕНП) успя да представи подкрепен от мнозинството кандидат.

Но сделката не беше приета в този си вид от Съвета на ЕС. Канцлерката Меркел поддържаше напрежението дори след като сделката между ЕНП и социалистите беше оповестена. Съветът не прие системата „шпитценкандидат” нито преди, нито след европейските избори.

В края на тази сага Съветът все пак се съгласи с кандидатурата на Юнкер, но подчерта, че това е възможно благодарение на неговата личност и заслуги (Юнкер беше дългогодишен министър-председател, отдавна познат на ръководителите на правителства, участващи в Съвета).

С други думи, не стана ясно дали Съветът прие Юнкер, защото беше „шпитценкандидат” или защото беше Юнкер. В онзи момент тази неясност не създаде проблем. Всички страни бяха доволни, че са успели да разрешат въпроса.

2019 г. обаче ни доведе до нова драма.

ЕНП представи Манфред Вебер като водещ кандидат, социалистите – Франс Тимерманс, а либералите от АЛДЕ излязоха с нова формула от пет кандидата, наречена „Екип Европа”.

След изборите и двете условия, които направиха възможна сделката преди 5 г., не бяха изпълнени:

  1. Най-голямата политическа група в ЕП застана зад кандидат, който не беше познат или приет от важни играчи в Съвета.
  2. Кандидатът на ЕНП нямаше зад гърба си парламентарно мнозинство.

Нека се опитаме да се поставим на мястото на Съвета на ЕС: договорите го определят като институцията, която прави назначенията (можем да говорим за промяна на това, но засега ситуцията е такава).

Реалистично ли е да очакваме, че Съветът ще приеме система, при която неговага роля е да се подпише под име, получено от политическа група в ЕП? Особено когато това име не е подкрепено от мнозинство в парламента?

Това е, което ЕНП поиска в последната сага по избора на председател на ЕК.

Цялото начинание стана още по-безнадеждно поради простия факт, че ЕНП получи по-малко гласове и мандати през 2019 г. в сравнение с изборите през 2014 г. (221 места през 2014 г. срещу 182 тази година). Въпреки това, партията се обяви за победител и зае безкомпромисна поза: Манфред Вебер или нищо.

Дългогодишната борба на Парламента има ясна цел: прилагането на парламентарна система при назначаването на председател на Европейската комисия.

Но Европарламентът не може да наложи такава система чрез премахването на основните характеристики на парламентаризма: а именно, парламентарно мнозинство, което овластява дадено правителство. Фактът е, че Вебер нямаше привилегията да се радва на такова мнозинство.

Спасение за системата „шпитценкандидат” може да дойде от промени, които да я направят по-гъвкава.

Като се вземе предвид липсата на прозрачност и променливата търговия с подкрепа в рамките на Съвета, е почти невъзможно да сме сигурни, че който и да било кандидат, определен преди европейските избори, би бил приемлив за него.

Но издигането на един-единствен кандидат (избран от парламентарна група, която има най-много гласове, но не и абсолютно мнозинство) беше рецепта за конфликт между институциите и, честно казано, даде възможност на Съвета да се измъкне лесно от положението. Нека дадем избор между повече кандидати, за които да гласуват гражданите.

Защо да не дадем възможност на всяка политическа група в ЕП да предложи между 3 и 7 кандидата и да ги остави да водят истинска кампания, повишавайки по този начин видимостта и значимостта на самите европейски избори?

След изборите ще започнат истинските преговори и съглашения: в Парламента за постигане на мнозинство и в Съвета, за да се види кои от кандидатите, способни да постигнат мнозинство в ЕП, биха били приемливи и в Съвета.

Всъщност това вече е реалност: същите политически фамилии са представени и в Съвета, и в Парламента и между-институционалните преговори се преплитат с политическите. Защо да не го официализираме като оставим Парламента да създаде списък с приемливи кандидати, от които Съветът да може да избира?

Но кой ще може да влезе в този списък и каква е връзката с европейските избори? Очевидният отговор е : транснационални списъци. Всеки европейски гражданин ще може да гласува както за националните листи за членове на Европарламента, така и за транснационалния списък с кандидати за председатели на ЕК.

Всяка политическа сила би направила усилие в такъв случай да издигне големи личности, способни да спечелят гласове, и да представи заслужаваща доверие платформа. Ще е необходимо и политическо споразумение между Парламента и Съвета, за да се утвърди правилото, че Съветът избира само измежду кандидатите от транснационалния списък.

На практика изборът ще бъде ограничен до тези кандидати, които наистина са способни да спечелят подкрепата на мнозинството в ЕП. В добавка, преговорите ще осигурят баланс между Парламента и Съвета.

Без такава сделка със системата на „шпитценкандидата” наистина ще бъде свършено до следващите европейски избори. Ще станем свидетели на един Европейски парламент, който не разполага с рупор, чрез който да бъде чут – фрустриран Парламент с капацитета да блокира, но не и да създаде номинация. Ситуацията няма да е от полза и са Съвета.

Става все по-важно да създадем и приложим „Шпитценкандидат 2.0”. Процесът ще изисква силна политическа воля, прозрачност и взаимно зачитане между Европейския парламент и Европейския съвет. Европейският съюз и неговите граждани имат нужда от това.