По-лесно ще намерим пари, отколкото мозъци за излизане от кризата

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV.COM Ltd.

Протест в София срещу АЕЦ "Белене". Радан Кънев пише, че българсият елит няма други идеи освен такива като строежа на централата. [Vassil Donev/EPA/EFE]

ЕС е изправен пред очевидни предизвикателства. Някои от тях са особено тежки за Изтока, където системите на здравеопазването и социалното осигуряване никога не са били в много добра кондиция. Изтокът има проблем с общото състояние на своята икономика и с масовия летен туризъм – с неговата зависимост от туроператори и ранни записвания. Може да се изброява до безкрай…

Радан Кънев (ДСБ, Демократична България) е юрист, член на Европейския парламент от групата на Европейската народна партия.

Но нека да погледнем на кризата от друга перспектива и да се фокусираме върху две характерни особености на тази част от Европа. Това са манталитетът и компетентността на източноевропейските елити да посрещнат икономическите последици от кризата, предизвикана от коронавируса.

Тези елити, нека използваме България за типичен пример, са особено неподготвени да управляват мащабен план за възстановяване. Амбициозната Многогодишна финансова рамка (дългосрочният бюджет на ЕС), за която призовах в скорошна статия, изглежда изненадващо възможна. Институциите на ЕС и държавите-членки са много близо до консенсус за всеобхватен възстановителен план, който  изглежда огромен за досегашните ни представи. Инструмент за възстановяването ще бъде Фондът за възстановяване на Европа (Recovery fund).

И шансовете тези пари да бъдат разумно и ефективно насочени в Централна и Източна Европа изглеждат, за момента, нищожни…

Голямото правителство отвръща на удара

Огромният спад в националната, европейската и световната икономика изисква много силни правителствени мерки. Това диктува икономическата логика, но преди всичко изисква политическата воля на мнозинствата в демократичните държави.

Практически всеки политически наблюдател или макроикономист днес подчертава, че голямото правителство (т.нар. Big government) отвръща на удара от поседните десетилетия – може би по-силно от имперските сили на Лорд Вейдър в Епизод V на “Междузвездни войни”… Националните правителства се връщат на сцената в Европа като първостепенни играчи в икономиката и работодатели от последна инстанция.

Връща се и плановата икономика, която получава дългоочаквания си шанс за реванш срещу либералните политики  – “laissez faire”. Тя вече е факт в секторите на фармацията, медицинското оборудване, санитарната промишленост, медицината и здравните индустрии като цяло. Няма никакви причини да очакваме това да е краткосрочно явление. Напротив, можем да очакваме централната власт да продължи да разпростира модела върху други стратегически сектори, които са свързани със сигурността.

Лошите спомени

Всички обсъждаме “Новия план Маршал” за Европа, както и други идеи от типа “New Deal”. Спокойно можем да кажем, че за добро или лошо се оформя вътрешен и международен консенсус за кейнсианска реставрация в макроикономиката. Вашингтонският консенсус за малката държава и нейната ненамеса в икономиката изглежда мъртъв. В действителност, той отдавна страдаше от много тежки съпътстващи заболявания и краят му изглеждаше неизбежен. Сега като причина за смъртта ще се запише COVID-19.

И точно тук е основният проблем пред българското правителство и политически “елит”. Всички ние сме живели и сме се оформили като личности и политици в зенита на Вашингтонския консенсус. Никога не сме били дори свидетели на кейнсиански политики.

Последният опит за мащабно правителствено инвестиционно усилие започва в средата на 70-те, когато аз съм се родил. Той приключи десетилтие по-късно в пълна разруха. Цялата история на българския “Преход” е всъщност история на либерални (laissez-faire) политики за възстановяване от този грандиозен провал.

Нямаме въображение

Нашата борба винаги е била за намаляване на дълговете и никога не сме се осмелявали дори да мечтаем за излизане на пазарите с цел инвестиционно усилие. Станахме майстори в това, което Западна Европа нарича политика на “Austerity” (лишения), но ние го наричаме просто… икономическа политика. Нашите лидери, но и хората на високи нива в администрацията и експертните общности, просто нямат копче “Старт” за засилени публични разходи. Чипът за държавни инвестиции, ако използваме тази знаменита фраза, изглежда повреден. И като манталитет, и като практически умения, ние нямаме човешкия ресурс, нужен за изпълнение на “План Маршал”.

Нека си представим, че преговорите са приключили и “възстановителните” милиарди са налични за усвояване. Вече са на масата, както казват на Запад. Какво би направило българското правителство? Би построило нова АЕЦ и започнало производство на скъпо електричество, за което няма никакъв пазар? Или просто би повишило (временно) пенсиите до изчерпване на милиардите за броени месеци? Не съм чувал друга идея по високите нива на управление и опозиция. Изглежда ни липсва не само компетентност, но дори и въображение.

От друга страна, трайните проблеми с правосъдието и корупцията пораждат страхове, че Планът за възстановяване ще доведе до корупция в невиждани размери, дори за нашите стандарти (сещам се за нелошата идея за възстановяване на програмата за саниране на сгради и корупционната оргия, в която този проект се беше превърнал…) И съответно ще доведе до бетониране за още десетилетие във властта на алчните местни елити, за сметка на перспективите за модернизация пред цялата нация. Но това е отделен тъжен разговор, който изисква отделна, много по-дълга статия.

Неуместен оптимизъм

Нека завърша с малко (не твърде уместен) оптимизъм. Имаме поне две решения. Едното е краткосрочно, а другото – стратегическо.

Първото е очевидно, но не го виждаме в проектите на Европейската комисия. Фондовете за възстановяване трябва да бъдат достъпни не само за правителствата. Както местните власти, така и регионите (които за съжаление нямат самоуправление в България) и бизнесът имат значително по-голям капацитет, а и повече почтеност и отчетност, за да инвестират европейските средства. Повече на брой и по-малки проекти са по-добре от гледна точка на минимизиране на рисковете за лошо управление, мащабна корупция или сбъркани приоритети. Те са значително по-близко до реалните нужди на фирмите и домакинствата.

В стратегически план предизвикателството пред нас е да адресираме нуждата от ново лидерство и ново поколение лидери. Лидери, които да са родени след старта на вечно незавършващия проект за АЕЦ “Белене“. Това ново поколение лидери, не само в политиката, но и на високите нива на администрацията, да използва експертните общности и бизнеса, който сякаш вече поема това предизвикателство и то със завиден успех.

По всичко личи, че сега по-лесно ще намерим необходимите за възстановяване пари, отколкото мозъци, които да ги инвестират и управляват така, че да насърчат прогреса и модернизацията на държавата.