Политиката на сближаване в ЕС е по-необходима от всякога

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV Media network.

Брюксел, Белгия, знамена в сградата на Съвета на ЕС. [Shutterstock / Александрос Михайлидис]

В началото на 2021 г. вече знаем, че европейскaта кохезия ще бъде подложенa на безпрецедентно изпитание. Но ако запазим фокуса си, тази криза има шанса да сплоти Европа, вместо да я разедини, пише в свой анализ Павел Зерка, който е политически сътрудник в Европейския съвет за външна политика.

Медународният валутен фонд (МВФ) понижи своите и без това мрачни прогнози за еврозоната и основните икономики на ЕС. Италия преживява период на политическа нестабилност точно в момент, в който трябва да се съсредоточи върху изготвянето на планове за изразходване на милиарди евро безвъзмездни европейски средства.

Междувременно по-бавната ваксинация ще доведе до по-дълги локдауни и по-високи разходи за европейските икономики.

Много неща могат да се объркат. Протестите срещу вечерния час в Нидерландия са само предупреждение, че търпението на европейските граждани има своите граници. След всичко, което са изтърпели през 2020 г., може да им е трудно да чакат още месеци за връщане към нормалността преди кризата.

Разликата между реалността и очакванията може да бъде по-експлозивна и от самата реалност. А на европейците вече беше казано, че най-лошото скоро ще свърши.

Избирателите могат да отхвърлят някои правителства, особено ако стигнат до заключението, че не са оправдали доверието им особено в момент на криза. Но освен тази преоценка на политическите симпатии, която характеризира здравите демокрации,  популизмът и конспиративните теории имат широко поле за изява. Същото важи и за възраждането на национализма.

Някои политици може да се изкушат да се възползват от недоволството на гражданите, да разпалят пламъка на обществените опасения относно безопасността на ваксините или дори да настроят европейските държави една срещу друга.

Те биха могли да обвинят другите държави членки, че се налагат по отношение на доставките на ваксини, че са твърде бавни с пускането им, твърде тромави с плановете за възстановяване или са били твърде безрасъдни с управлението на икономиките си преди кризата.

Но дали подобни дискусии наистина ще разединят европейците или не, зависи от това как се държат националните лидери и лидерите на ЕС – и дали ще дадат основания на гражданите да се чувстват разочаровани, изоставени и измамени.

Това е моментът, в който европейската кохезия трябва да бъде засилена. В последно време европейските лидери не ѝ бяха прекалено отдадени. Но тъй като кризата с COVID-19 далеч не е приключила, те вече не могат да си позволят да я игнорират.

Мнозина са склонни да гледат на сближаването през тясната призма на кохезионната политика на ЕС, която има за цел да намали различията в нивото на развитие между регионите. Но сближаването може да се разбира и в по-широк план: като предпоставка страните и обществата от ЕС да работят заедно.

Погледнато по този начин, европейското сближаване беше по-силно през 2019 г., отколкото през 2007 г., година преди световната финансова криза.

Обширен анализ, публикуван наскоро от Европейския съвет за външна политика (ECFR), показва, че COVID-19 се разпространи в момент, в който кохезията между страните членки е била особено силна. С други думи: европейците влязоха в пандемията добре подготвени, със здрави икономически и политически връзки между държавите членки и доверие сред гражданите.

Може би това е една от причините, поради които в навечерието на кризата европейските политици успяха да насочат вниманието си към други приоритети. В отговор на поведението на Тръмп и твърдостта на Китай (и като начин за новата Европейска комисия да се разграничи от предшествениците си), фокусът падна на геополитиката и суверенитета.

Аргументът за суверенна и геополитическа Европа все още е силен, макар и с доста по-приятелски настроения нов партньор в Белия дом. Въпреки това сближаването между страните членки заслужава да бъде отново една от водещите цели на ЕС.

На практика това означава, че опасенията относно върховенството на закона в някои държави членки не трябва да бъдат смекчавани заради геополитическото единство. Преосмислянето на политиката на ЕС в областта на конкуренцията, макар че би могла да бъде оправдана на основата на съперничеството между големите сили, трябва да се извърши с изключително внимание. Не бива да се нарушава един от механизмите на икономиките на ЕС – възможността на по-бедните държави да догонят останалата част от блока.

Политиката на сближаване между държавите членки или още намаляването на икономическото неравенство, разделящо по-слабо от по-силно развитите членове на ЕС, не може да бъде изоставена.

В много отношения международните предизвикателства увеличават (вместо да заменят) нуждата от европейска кохезия. Би било трудно да се очаква от 27-те държави членки да бъдат единни по отношение на външната политика, ако правителствата спрат да си имат доверие, ако икономиките им не са структурно синхронизирани и ако гражданите не ценят европейското сътрудничество.

Понастоящем кризата с COVID-19 представлява тройно предизвикателство за европейското сближаване:

На юг икономическият колапс може да се преобразува в нарастващо разочарование сред населението и скептицизма му по отношение на европейския проект.

В някои страни от Източна Европа здравната криза служи като алиби за по-нататъшно ограничаване на гражданските свободи.

Междувременно не е трудно за гражданите и правителствата на север да изгубят търпение в отношението си спрямо по-бедните държави членки, виждайки ги като постоянно нуждаещи се от спасителни мерки или страдащи от корупция и слабо върховенство на закона. Северните държави биха могли да предпочетат интеграция в по-тесен кръг.

В този деликатен момент европейските лидери трябва да действат отговорно. По-малко развитите държави членки трябва да гарантират, че не прахосват възможността да модернизират своите икономики чрез плана за възстановяване на ЕС през следващите няколко години.

Те не бива да позволяват на вътрешнополитическите сътресения да попречат на процесa. Икономически по-малко засегнатите държави трябва да покажат, че разбират чувството за спешност, което останалите държави членки имат спрямо достъпа до средствата за възстановяване. А Брюксел трябва да избягва да си вкарва повече автоголове като този със сделките за ваксините.

От двата възможни варианта, този, в който европейците обвиняват ЕС за неволите  си покрай COVID-19, несъмнено е за предпочитане пред втория, в който различните европейски държави се хващат за гърлата.

В този ред на мисли въпреки че лидерството на Брюксел по плана за възстановяване и закупуването на ваксини не е перфектно, то най-малко е намалило риска от вътрешно европейски спорове. Но трябва да има и трети вариант, при който вместо да води до напрежение, продължаващата криза е възможност да помислим над най-добрите начини за страните членки да си сътрудничат.

Ако държавите запазят фокуса си, тази криза има шанса да сплоти, вместо да разпокъса Европа. Дори и това да отнема повече време, отколкото някога сме си представяли.