Сладката отрова на европейските субсидии

РАЗГРАНИЧАВАНЕ: All opinions in this column reflect the views of the author(s), not of EURACTIV Media network.

Цветна детска площадка насред разрухата - пример за "усвояването" на евросредствата. [Авторът]

Тя грееше отдалеч – прясно боядисана в зелено, червено и жълто, детската площадка обещаваше вълнуващи забавления за малчуганите и внушаваше благодарност към Европейския съюз, отпуснал средствата за това обществено благо. После погледът се плъзна встрани към голямата сграда, някога била детска градина. Тя нямаше покрив. Керемидите ѝ бяха свалени, черни дупки зееха на мястото на капандурите. Това забравено миньорско селище в Родопите не беше чувало детски смях от дълги години.

Струва ли си да правим това на въпрос? Все пак там са били усвоени пари. Бил е положен труд, в резултат на който брутният вътрешен продукт се е повишил. Пък и ей така ни ги дават…

Димитър Събев

Димитър Събев е д-р по икономика, журналист и писател. Магистър по стопанско управление, специализира в Германия икономика на устойчивото развитие. Работи по проекти на ЕК и на Европейския парламент. EURACTIV България препечатва анализа му, публикуван във в. “Сега”.

Темата за ползата от парите, които ЕС предоставя на България по различни програми, отдавна буди въпроси. Като цяло досега надделяваше „брутният“ подход: ефектът е по-маловажен от факта, че тези пари ги има.

Дават ли ти – взимай!

Но има случаи, когато „усвояването“ води до далеч по-неблагоприятни резултати от невинната машинация с детската площадка.

Групата на Зелените в Европейския парламент наскоро публикува доклад с показателното име „Къде отиват парите на ЕС?“, посветен на проблемите със селскостопанските субсидии в новите страни членки. Бях поканен да напиша в него главата за България. По линия на плащанията за площ и за развитие на селските райони ЕС ни е отпуснал 9.5 млрд. евро в периода 2008-2019 г. Това са много пари, но до какво са довели? Помогнали ли са на някой дребен или среден фермер да закрепи положението и да натрупа капацитет? Едва ли. Откакто в България действа Общата селскостопанска политика (ОСП), самостоятелният дребен стопанин се превърна в изчезващ вид. Повече от половината от земята ни се обработва от стопанства с над 1 млн. лв. оборот.

В доклада, за който българските власти оглушително мълчат, използвам определението

“поземлена олигархия”

Проблемът с големите стопанства не е, че са големи, а че размерът върви ръка за ръка с политическите връзки. Изобилстват примерите за топли отношения между едрите арендатори и властта и дори за намесата на първите в националните политики – положение, което точно отговаря на термина „олигархия“. Не говори ли за това фактът, че министърът на земеделието и храните на ГЕРБ Десислава Танева е в близки роднински отношения с някои от най-големите получатели на селскостопански субсидии у нас? И дали е просто съвпадение, че дълги години тя ръководеше една от най-големите частни структури в земеделието ни?

Според предишен доклад на БАН у нас 100 души обират лъвския пай от агросубсидиите. Както знаем, парите постилат килими в българските институции. Дали не по тази причина протестите на пчеларите, чиито кошери измират от отровите на едрите арендатори, все остават нечути? А какво да кажем за „къщите за гости“, които ще останат в българския език като нарицателно за корупция: след като скандалът гръмна в края на 2019 г., трябваше да се направи проверка и от 288 разследвани случая само 23 бяха в изрядност.

По-малко известно е, че парите за „къщите“ са отпуснати с подписа на Атидже Алиева-Вели от ДПС, която прелетя като комета от фонд „Земеделие“ в Европейския парламент и там се включи в дейността на Комисията по земеделие и развитие на селските райони.

Българските арендатори показват завидни умения

да заобикалят т.нар. таван на директните плащания

След 2015 г., за да се противопостави на свръхокрупняването на земеделието и изтласкването на дребните стопани, ЕС наложи намаляване с 5% на плащанията над 150 000 евро. У нас беше въведен и абсолютен таван от 300 000 евро.

На практика всеки по-голям български арендатор заобикаля тази врата в полето. Учредяват се нови фирми на името на сестрата, дъщерята, тъщата, зетя – и всички обработват точно толкова земя, че да се мушнат на косъм под „тавана“. Други избират по-формален подход: пъпкуват се, като „Агроком“ ЕООД, „Агроком Инвест“, „Агроком Консулт“ – и всяка „пъпка“ събира точно толкова субсидии, че да избегне тавана. Казахме ли, че шефът на „Агроком“ е сред първите спонсори на ГЕРБ?

Така, и с още няколко хватки, в свръхокрупненото българско земеделие таваните върху субсидиите се превръщат в нещо символично. Стига се до ситуацията, че средната за България ферма, която отглежда полеви култури, получава двойно повече субсидии (31 000 евро), отколкото средната германска ферма. У нас, по официални данни,

2.4% от бенефициентите получават 45% от всичките директни плащания

Но управляващите, начело с „министъра на големите“ Танева, предпочитат да не виждат в това проблем.

За съжаление, негативните ефекти от директните плащания не се изчерпват със субсидиране на най-богатите хора в страната и провокиране на корупционни практики

Приложена на неукрепнал пазар като българския, ОСП  – общата селскостопанска политика на ЕС, води до системни изкривявания. Данните за международната търговия ясно показват, че българското селско стопанство сменя курса си след 2007 г. – точно с въвеждането на ОСП. Ако до този момент България е била самодостатъчна при месото, млечните произведения, плодовете и зеленчуците и е реализирала малък износ на зърно, при ОПС бизнесът със зърно буквално „избухва“ до над 1.5 милиарда долара (нетна стойност, износ минус внос). За сметка на това при всички аграрни продукти с по-висока добавена стойност има дефицит. Плодородна България е нетен вносител на плодове и зеленчуци от 2007 г.

Това не е резултат от природно бедствие – а от брутно „усвояване“ и липса на национална политика за развитие на сектора.

Още един нюанс: тъй като залага на зърното, България става европейски шампион по намаляване на използвания труд в селското стопанство: за последните десет години броят на отработените човекочасове намаля двойно. Не е чудно, че българските региони драматично обезлюдяват: желязната икономическа логика на културите с най-ниски разходи – които в голямата си част се покриват от субсидии, прогонва хората и добитъка.

Както вече стана дума, един от големите проблеми на европейските средства е, че

решаваща дума за разпределянето им имат тези, които са на власт

Така, освен че се пълнят партийните черни каси, се бетонира властта на управляващата партия. Парадокс: тъкмо парите на ЕС клатят демокрацията в новата страна членка.  В опит да разоблича този вреден ефект, през 2018 г. отделих доста дни, за да приведа данните от системата ИСУН във вид, удобен за обработка. След което приложих към тях статистическия метод “тест на Ман–Уитни” и научно доказах, че с 95% вероятност размерът на договорените и изплатените средства по европроекти зависи от това дали кметът на една община е от ГЕРБ. Ако си от управляващите – “усвояваш” повече.

“Много ясно!”, ще каже читателят. Така е, но едно е да имаш смътна убеденост, а друго – научно доказателство за тезата, с която започнах този текст: понякога парите не помагат, а изкривяват и покваряват. Властта бързо се пристрастява към „безплатните пари“ и вижда в „усвояването“ не път да отговори на реалните нужди на хората, а да бетонира своите позиции. Като пътьом лапне възможно най-много: дори скандалите вече не я плашат.