Антикорупционната комисия е заплаха за правовата държава

Доц. Христо Христев [Анелия Николова/"Дневник"]

EURACTIV препечатва интервюто на партньора си „Дневник“ с доц. д-р Христо Христев, преподавател по право на ЕС в СУ „Св. Климент Охридски“. Доц. Христев е потърсен по повод проведените консултации на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП за реформата в съдебната система.

Четирите партии са решени да закрият специализираните съд и прокуратура, да сменят главния прокурор Иван Гешев, да орежат функциите му в Закона за съдебната власт, които не са записани в Конституцията, да реформират Висшия съдебен съвет, да разделят на две антикорупционната комисия (КПКОНПИ) и да освободят председателя й Сотир Цацаров.

 

Партиите на промяната показаха единодушие за решаването на множество проблеми в съдебната система, като се съобразят с препоръките на Венецианската комисия и съда в Страсбург (ЕСПЧ). От изявленията им може да се очаква, че парламентът този път би закрил спецправосъдието и би се захванал с орязване на функциите на главния прокурор с промени в Закона за съдебната власт. Какво мислите за такъв ход?

– Мисля, че закриването на специализираните съд и прокуратура в сегашния им вид е необходимо и закъсняло решение. Както при тяхното създаване, така и при форматирането на други специализирани правоохранителни органи, например окрупняването на преди съществувалите специални правоохранителни служби в ДАНС, бяха малко или повече реципирани познати от други държави решения, свързани с концентриране на противодействието на организираната престъпност или корупцията в подобни специализирани звена. За съжаление, практиката от развитие на дейността им на наша почва илюстрира не само невъзможност да бъдат постигнати по-ефективни резултати в противодействието на тези форми на престъпност, поради които съответните специални звена бяха създадени. Тя се плъзна по посока на превръщането на специализираните юрисдикции и правоохранителни органи в нови инструменти за репресия, в бухалка за разправа с неудобните на политическото, икономическо и съдебно статукво, което владееше страната ни през изминалите години.

В частност в работата на специализираните съд и прокуратура станахме свидетели на изключителни притеснителни случаи на произволно и избирателно прилагане на наказателното законодателство в угода на силните на деня, което е несъвместимо със съществуването на правова държава в България. Така че, струва ми се, за преодоляването на кризисните тенденции в развитието на правовата държава у нас е важно час по-скоро експериментът със специализираните съд и прокуратура да бъде прекратен, като наказателното преследване се върне в една ясна, кохерентна и взаимосвързана рамка, в която имаме достатъчно гаранции за зачитане на основните права на лицата, спрямо които се предприемат действия на наказателно преследване. Оттам нататък, може би е добро решение да се мисли и за обособяване на специализирани звена и състави в рамките на прокуратурата и съдилищата, които разглеждат някои от тези тежки и специфични деяния, които до момента бяха част от предмета на работа на специализираните съд и прокуратура.

Що се отнася до необходимостта от ограничаване правомощията на главния прокурор, създаването на реален контрол и гаранции за избягване на произвол в работата му, това също е въпрос, по които отдавна очакваме адекватни и резултатни решения. Независимо от едни или други промени, които бяха направени през изминалите 10 години, категорично смятам, че дефицитите на българската правна уредба, които правят главния прокурор всевластен и недосегаем господар на наказателното преследване, констатирани от ЕСПЧ в решението „Колеви срещу България“, продължават да стоят. За това говорят много ясно и становищата на Венецианската комисия. Така че, преосмислянето на фигурата и правомощията на главния прокурор извън всякакво съмнение е един от основните и най-тежки въпроси, който стои пред очертаващото се ново управление, ако действително иска да докаже, че не само на думи, но на дела, ще бъде управление на промяната.

Партиите изглеждат твърдо решени да освободят главния прокурор Иван Гешев. Кирил Петков от „Продължаваме промяната“ дори изрази надежда, че ще „подаде оставка, за да не се занимават с него“. Добре ли е да се мисли за персонална смяна, преди да е променена глава „Съдебна власт“ в Конституцията?

Очевидно в досегашната си работа г-н Гешев създаде доста поводи да му бъде искана оставката. Така че, поредното искане не мисля, че е някаква изненада. Но и не мисля, че подходът към ситуацията с проблемите в прокуратурата трябва да бъде в логиката: „моля подайте си оставката, за да не се занимаваме с Вас“. Ако г-н Гешев е допуснал нарушения на задълженията си, които предполагат неговото предсрочно освобождаване, това трябва да бъде релевирано и установено по предвидения за това ред. Ако този ред има недостатъци и слабости, трябва да се мисли за неговото изменение и създаването на достатъчно гаранции, че който и да е главен прокурор, той няма да е недосегаем, и съдебната система и българската държава няма да бъдат в невъзможност, да гарантират законността и върховенството на правото, ако се достигне до ситуация, при която един или друг конкретен човек, заемащ тази длъжност, злоупотребява с правомощията си и допуска произвол.

Категорично смятам също, че независимо от всички особености на г-н Гешев, проблемът в прокуратурата не е персонален, а структурно-институционален. Начинът, по който е уредена прокуратурата в конституцията от 1991 година, централизираният и йерархизиран, основан на единоначалие, модел на държавното обвинение, или моделът на съветска прокуратура, както го нарича Венецианската комисия, съчетан с институционалната култура, която цари в тази институция, предопредели да стигнем до тук, където сме днес.

Затова за мен въпросът не е толкова в оставката на г-н Гешев, колкото в осмислянето на цялостния проблем, който имаме с уредбата на прокуратурата, в преосмислянето на нейния модел и в създаването на такава нова формула, която не позволява един човек, който и да е той, да държи ключовете на наказателното производство. Ако няма воля и съгласие за ясна договореност по този въпрос, не виждам каква точно промяна ще донесе новото управление.

Антикорупционната комисия е другият фокус. Добро решение ли е разделянето й на две и смяната на ръководството й?

Т.нар. антикорупционна комисия или Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) е една от аномалиите на българския правоохранителен инструментариум, за да не кажа, че в досегашната си работа тя се очерта като една от основните заплахи пред съществуването на пълноценна правова държава в България. Тя е и много красноречив пример как водени от предполагаемо добри намерения, създаваме нови структури и санкционни механизми, дилетантски, по поредния проект, на крак, преписвайки от тук и там, без да сме способни да погледнем напред във времето и да видим, как едно или друго подобно решение, което излиза извън обичайните рамки на наказателното или административното санкционно въздействие, може да работи на практика.

За мен категорично в сегашния си вид и със сегашната си правна уредба антикорупционната комисия не може да продължи да съществува, без да генерира тежки и продължаващи нарушения на редица основни права, гарантирани на българските граждани по нашата конституция, по Европейската конвенция за правата на човека и в рамките на правния ред на ЕС. И тук отново не става въпрос просто за това какъв е моментният персонален състав на комисията, а за сгрешена и порочна правно-институционална формула, на която тя се основава.

Затова смятам, че преосмислянето на модела на КПКОНПИ е повече от наложително. В перспективата на една такава реформа обаче за мен не стои просто въпросът дали ще създадем една, две или три нови структури, дали ще бъдат назначени стойностни хора за ръководители на тези структури. Стои въпросът да се откажем например от перверзното решение да налагаме квазинаказателни мерки като перфидно привързваме санкционното въздействие за гражданския процес, за да ограничим възможностите за защита на субектите, спрямо които налагаме предвидените санкционни мерки. Стои въпросът какво повече ни дава някакъв нов специален орган спрямо прокуратурата, ДАНС или НАП.

Защото естественото място на противодействието на корупцията или на противодействието на избягването на законното протичане на правните отношения, което води до генериране на скрити приходи и имущество, които не са предмет на предвиденото в законодателството облагане, е съответно в прокуратурата, ДАНС или НАП. И ако поради една или друга причина, нещо в прокуратурата, ДАНС или НАП не е наред и те не работят ефективно, да търсим решение на тези проблеми, а не да създаваме нови франкенщайнови правоохранителни творения.

Крие ли рискове поемането на конкретни ангажименти в коалиционното споразумение? Например после да се окажат неосъществими.

Поемането на конкретни ангажимент сигурно крие рискове от бъдещи разочарования, но намирам, че е изцяло в логиката на приближаването ни до един цивилизован европейски порядък на политически отношения и управление, формирането на коалиция за управление да почива на ясно завени основни цели, принципи и ангажименти към обществото. За мен това е ключово като подход, за да се върне доверието на българските граждани в публичните институции и смисъла на управление чрез демократични избори.

Разбира се, за да си върнем доверието в демократичната политика, поеманите ангажименти трябва да бъдат осъществявани, а не само заявявани.

Кои са най-важните първи стъпки според Вас?

Според мен, за да почива на здрава основа, това, което се очертава като коалиционно управление и претендира да променя реално страната ни, то трябва да стъпи на ясна и недвусмислена договореност кои са ключовите мерки на реформи в материята на правосъдието и вътрешния ред и как те се осъществяват. Както конкретни мерки и конкретен календар на действие. Още преди да започне каквото и да е управление. Защото иначе рискът центробежните сили и скритите интереси и фактори да забавят, затруднят и блокират реформите в сферата на правосъдието и вътрешните работи е много голям.

В тази връзка като първи стъпки в полето на оздравяване на правосъдието и гарантиране пълноценното функциониране на правовата държава в България, според мен трябва като част от споразумението, на което ще се основава бъдещото управление, да бъде ясно определено как новото мнозинство ще гарантира пресичане на кризисните тенденции в съдебната власт, как ще бъде укрепена независимостта на съда, как ще бъде преодоляно овладяването на редица съдилища, включително някои от най-значимите съдебни органи, от една добре организирана и гъвкава мрежа на съдебната номенклатура, изградена през последните 10-15 години. Защото проблемите в съдебната система съвсем не се ограничават до главния прокурор и това, което се случва в прокуратурата.

Очевидно е, че преговарящите формации са далеч от необходимото мнозинство за промени в конституцията. Реалистичното и ефективно отношение към действителността предполага оттам нататък добре да се помисли какво може да бъде постигнато чрез промени в законодателната уредба на съдебната власт, най-вече по отношение реда на формиране на ВСС, така че да се преодолее проблема с пращането на политически емисари в него, да се засили и гарантира ефективния характер на съдийското самоуправление, да се реагира на проблема със „съдебното началничество“, т.е. вмешателството на административните ръководители в работата на съдиите.

Необходими са също внимателно подготвени, но ефективни промени в правната уредба на конкурсите за назначаване на магистрати, атестирането, командироването на магистрати и дисциплинирана отговорност, защото слабостите и недостатъците на уредбата в тези пунктове, позволява на добре обиграните представители на съдебната номенклатура да овладеят и контролират редица звена на съдебната власт.

Бих искал също да обърна внимание на нещо, което струва ми се до момента, остава малко встрани. Въпросът за необходимите промени в уредбата на правосъдието не може да се разглежда отделно и изолирано от състоянието на апарата за вътрешна сигурност и специализираните правоохранителни органи. Например от въпросът за състоянието на разследващия апарат или работата на специалните структури за сигурност. Там има много проблеми, на които може да се реагира решително и сравнително бързо с обикновени законодателни изменения.

И не трябва да имаме никакви илюзии, че каквито и чудодейни формули на нова уредба на съда и прокуратурата или на специални органи за противодействие на корупцията да бъдат измислени, ние можем да обърнем тенденцията на задълбочаване на кризата на законността и правовата държава в България, без реална реформа на органите за вътрешна сигурност. Не трябва да има и никакви илюзии, че такава реформа ще се случи, с връщането на добре познати кадри от миналото.